Елегантността на таралежа

Тоалетната хартия също се стреми към съвършенство. Намирам този белег на богатство за много по-убедителен, отколкото притежанието на една Мазерати или на един Ягуар. Защото онова, което тоалетната хартия прави със задника на хората, издълбава много по-дълбока пропаст между социалните слоеве, отколкото множество външни белези. Хартията у господин Озу, плътна, мека, приятна и с прелестен аромат, има за цел да отдаде почит на тази част от нашето тяло, която най-много се нуждае от нея. Колко ли струва само едно от тези рула, питам се аз, натискайки средното копче на казанчето, отбелязано с два лотосови цвята, защото малкият ми пикочен мехур, въпреки липсата на автономност, има голяма вместимост. Един цвят ми изглежда малко, три клонят към самонадеяност.

И тогава се случва онова нещо…

Чудовищен трясък нахлува в ушите ми и едва не ме убива на място. Ужасното е, че не успявам да разбера откъде идва. Не е от казанчето, което почти не чувам, нещото идва отгоре и пада върху ми. Сърцето ми бие като лудо. Известен ви е тройният избор при опасност: fight, flee, freeze28. Аз избирам freeze. Бих искала да е flee, но внезапно не мога да отворя вратата. Дали в ума ми се появяват хипотези? Може би, но не особено ясни. Дали не натиснах неправилното копче, преценявайки зле произведеното количество — каква самонадеяност, Рьоне, каква горделивост, два лотоса за толкова жалък принос — дали не съм наказана от Божията справедливост, чиято оглушителна мълния е отекнала в ушите ми? Дали не съм се насладила твърде много — сладострастие — на удоволствието от акта в място, което предразполага към това, въпреки че трябва да го считаме за нечисто? Дали не съм се отдала на завистта, пожелавайки тази кралска тоалетна хартия, и съм била недвусмислено уведомена за този смъртен грях. Може би под въздействието на неосъзнат гняв грубите ми пръсти на прислужница са повредили фината механика на копчето и са предизвикали катастрофа във водопровода, която заплашва четвъртия етаж със срутване.

Продължавам да се опитвам с всички сили да избягам, но ръцете ми отказват да се подчинят на заповедите ми. Въртя медната топка, която би трябвало да ме освободи, ако се манипулира правилно, но нищо не се получава.

В този момент се убеждавам, че съм полудяла или пристигнала на небето, защото неясният досега звук става по-точен и немислимо прилича на Моцарт.

Или по-точно на Confutatis от Реквиема на Моцарт.

Confutatis maledictis, Flammis acribus addictis! изпълняват прекрасни лирични гласове.

Полудяла съм.

— Госпожо Мишел, всичко наред ли е? — пита глас зад вратата, гласът на господин Озу или по-вероятно на Свети Петър пред вратите на чистилището.

— Ами… — казвам аз — не успявам да отворя вратата!

Нали исках на всяка цена да убедя господин Озу, че съм малоумна.

Е, вече го направих.

— Може би въртите топката в погрешна посока — учтиво ме съветва гласът на Свети Петър.