Елегантността на таралежа

Сега обаче малкият ми пикочен мехур се обажда и осъзнавайки колко литра чай съм погълнала този следобед, трябва да чуя посланието му: автономията ми е намалена.

Как се пита за това в светското общество?

— Къде е кенефът? — странно защо, това не ми изглежда подходящо.

Обратно:

— Бихте ли ми посочили онова място? — макар и деликатен заради усилието да не се назове самото нещо, въпросът крие опасност от неразбиране и поради това от десеторно смущение.

— Пишка ми се — е трезво и информативно, но не се казва на маса, и то на непознат.

— Къде е тоалетната? — ми поставя проблеми. Хладен въпрос, който намирисва на провинциален ресторант.

Доста харесвам следното:

— Къде е нужникът? — защото в това название нещо напомня детството и къщичката в дъното на градината. Но съдържа и неизразима конотация за лоша миризма.

И в този момент ме пронизва гениално хрумване.

— Рамените се приготвят от юфка и бульон по китайски, който японците обикновено ядат на обяд — казва господин Озу и вдига във въздуха впечатляващо количество макарони, които малко преди това е потопил в студена вода.

— Къде е клозетът, ако обичате? — е единственият отговор, който успявам да формулирам.

Съгласна съм, че е малко рязък.

— О, съжалявам, не ви го посочих — казва съвсем естествено господин Озу. — Вратата зад вас и после втората вдясно по коридора.

Дали всичко може да бъде толкова просто?

Вероятно не.