Сянка и кост

Красивите сини очи на Зоя се присвиха заплашително.

– Ако си въобразявате... – започна тя и чак тогава ме видя. Челюстта ù увисна, после кръвта се отцеди от лицето ù.

– Вън! – изкомандва Женя.

Зоя най-после успя да си затвори устата и, за моя огромна почуда, напусна стаята, без да обели дума повече. Женя затръшна вратата след нея.

– Какви ги вършиш? – попитах недоумяващо.

– Реших, че е важно да се видиш в свястно огледало, а не в онова безполезно парче стъкло над тоалетната ти масичка – отвърна тя. – Но най-много исках да се насладя на изражението на тая кучка, когато те види в цвета на Тъмнейший.

Не можах да удържа усмивката си.

– Това беше направо чудесно.

– Нали – каза тя замечтано.

Обърнах се към огледалото, но Женя ме сграбчи и ме настани пред тоалетната масичка на Зоя. После взе да рови из чекмеджетата.

– Женя!

– Само почакай... аха! Така си и знаех: потъмнява си ресниците. – И Женя измъкна малко гърненце с черен антимон[9] от чекмеджето на Зоя. – Ще призовеш ли малко светлина, за да мога да работя?

Призовах чудесно меко сияние, за да може Женя да вижда по-добре, и се постарах да запазя търпение, докато ме караше да гледам нагоре, надолу, наляво и надясно.

– Идеално! – обяви накрая тя. – О, Алина, сега изглеждаш като същинска изкусителка.

– Да бе! – отвърнах и измъкнах огледалото от ръцете ù. Но не успях да сдържа усмивката си. Тъжното и болнаво момиче с хлътнали бузи и кокалести рамене вече го нямаше. На негово място стоеше Гриша с блясък в очите и искряща вълниста коса с бронзов оттенък. Черната коприна очертаваше новопридобитите ми форми и падаше надолу в лъскава каскада, подобна на съшити сенки. Женя беше сторила някакво чудо с очите ми и сега те изглеждаха тъмни и почти като на котка.

– Накити! – провикна се Женя и двете се втурнахме обратно към стаята ми, профучавайки в коридора покрай кипналата Зоя.

– Свършихте ли вече? – просъска тя.

– Засега – отвърнах безгрижно, а Женя изпръхтя, както изобщо не се полагаше на една дама.

В останалите кутии върху леглото ми открихме пантофки от златиста коприна, златни обеци с просветващ черен кехлибар и маншон от пухкава черна кожа. Щом се приготвих, хвърлих прощален поглед към малкото огледало над умивалника. Чувствах се екзотична и загадъчна, сякаш бях влязла в кожата на някое друго момиче, много по-бляскаво и обаятелно от мен.

Вдигнах поглед и видях Женя да ме наблюдава разтревожено.

– Какво не е наред? – попитах, възвърнала внезапно предишната си стеснителност.

– Нищо – отвърна с усмивка тя. – Изглеждаш прекрасно. Честна дума. Само че... – Усмивката ù се стопи. Протегна ръка и вдигна малкия златен талисман на гърдите ми. – Алина, Тъмнейший не обръща внимание на никой от нас. Ние сме само кратки мигновения в неговия дълъг живот. И не съм убедена, че това е чак толкова лошо. Затова... просто внимавай.