Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Трите крушки на халогенния прожектор обляха мрачния тунел в призрачна бяла светлина.

Сама на местопрестъплението, Сакс задържа погледа си върху пода. Нещо се беше променило. Какво ли?

Отново извади пистолета и се сниши до земята. Прокрадна се до един близък стълб.

-      Той е тук - прошепна в микрофона.

-      Какво?!

-      Върнал се е. Бях убила няколко плъха. Изчезнали са.

От слушалките долетя смехът на Райм.

-      Какво толкова смешно има?

-      Не, Амелия. Събратята им са отмъкнали труповете.

-      Събратята им ли?

-      Имах един такъв случай в Харлем. Обезобразен, полу­разложен труп, много от костите бяха скрити на голямо разстояние от тялото. Черепът беше в един варел, пръсти­те на краката - под купчина листа... Това взриви обществе­ното мнение. Пресата започна да говори за сатанински сек­ти, за серийни убийци. Познай кой се оказа извършителят.

-      Нямам представа.

-      Самата жертва. Беше се самоубил. Миещите мечки, плъховете и съселите си направили запаси от останките. Взели си трофеи. Никой не знае защо, но те обичат да съби­рат такива играчки. Кажи сега къде се намираш.

-      В основата на рампата.

-      Какво виждаш?

-      Широк тунел. Два странични, по-тесни. Плосък та­ван, подпрян с дървени стълбове. Стълбовете са олющени и нацепени. Подът е стар, бетонен, покрит с пръст.

-      И тор?

-      Така изглежда. Стълбът, за който беше завързана, се намира точно пред мен, в средата.

-      Има ли прозорци?

-      Не. Нито врати.

Сакс погледна към края на тунела, подът се губеше в черното нищо, като че отдалечен на светлинни години в прос­транството. Отчаянието започна да я гнети.

-      Прекалено е голям! Няма да успея да го обходя..

-      Успокой се, Амелия.

-      Няма да успея да намеря нищо тук.

-      Знам, че ти се струва огромен, но не забравяй, че ние търсим само три вида улики. Предмети, телесни течности и отпечатъци. Нищо друго. Ако го погледнеш от тази стра­на, не изглежда толкова непосилно.

„Лесно ти е да го кажеш.“

-      Освен това местопрестъплението не е толкова голя­мо, колкото изглежда Съсредоточи се само над местата, откъдето е минал. Отиди до стълба.

Сакс се приближи до стълба с поглед, забит в земята.

Светлината от фенера бе ярка и сенките бяха много дъл­боки. Струваше ѝ се, че има десетки места, където може да се скрие убиецът. Полазиха я тръпки.

„Не се отдалечавай, Линкълн - помисли си неволно тя. - Сърдита съм ти, но искам да те чувам. Дори само дъха ти.“

Спря, насочи „Полилайт“-а към земята.

-      Изметено ли е? - попита Райм.

-      Да, както при предишните убийства.

Бронираната жилетка стискаше гърдите ѝ и въпреки че бе леко облечена, жегата бе непоносима. Кожата я сърбеше и тя изпитваше непреодолимо желание да се почеше.

-      При стълба съм.

-      Изсмучи района за следови улики.

Сакс включи малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Шу­мът бе отвратителен. От него нямаше да чуе, ако някой се приближи, нито свалянето на предпазител или отварянето на автоматичен нож. Сакс неволно се огледа веднъж, два пъти. Едва не изпусна прахосмукачката, за да извади пистолета си.