Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Бих казал Въпросът, Линкълн. Защо оставя уликите, .които водят към следващите жертви?

-      Да. Защо оставя уликите?

-      Помисли какво прави той... Той ти говори. Не убива безцелно като сина на Сам или убиеца от „Зодиак“. Той не е шизофреник. Той говори, на вашия език, на езика на крими­нологията. Защо? - Добинс направи няколко крачки, отново погледна таблицата. - Идва ми само едно предположение: той иска да сподели вината с вас. Виж, на него му е трудно да убие човек. По-лесно му е, ако ние му станем съучастници. Ако не успеем да спасим жертвите, смъртта им се дължи отчасти на наша грешка.

-      Но това е добре за нас, нали? Означава, че убиецът ще продължава да ни оставя улики, по които да можем да разга­даваме следващите му стъпки. Иначе, ако ни постави много трудни загадки, няма да споделим вината му.

-      Ами в това има логика - отвърна Добинс. Усмивката му беше изчезнала. - Но има още нещо, за което трябва да помислим.

Селито даде отговора:

-      Отвличанията зачестяват.

-      Точно така - потвърди Добинс.

-      Че може ли да върши отвличанията по-често? - про­мърмори Банкс. - Три часа не е ли достатъчно бързо?

-      О, ще намери начин - продължи психологът. - Най-вероятно е да започне да застрашава повече жертви навед­нъж. - Добинс погледна Райм - Добре ли си, Линкълн?

По челото на криминолога се бяха появили капки пот. Той започна силно да присвива очи.

-      Само съм уморен. Прекалено много ми дойде възбу­дата.

-      Още нещо. Престъпникът извършва серийни покуше­ния. Жертвите са и от двата пола, с различна възраст и социално положение. Всичките са бели, но районите, в който вър­лува, са населени главно с бели. Засега нямаме представа за­що се е спрял точно на тези хора. Ако успеем, може би ще получим по-добра представа за него.

-      Благодаря, Тери - каза Райм. - Остани за малко.

-      Разбира се, Линкълн. Щом искаш.

-      Да започваме с уликите от обора - нареди Райм. - С какво да започнем първо? С бельото ли?

Мел Купър се приближи до пликовете, донесени от Сакс. Погледна онзи с бельото.

-      Колекцията „Д’аморе“ на Катарина Фашън. Сто про­цента памук. Платът е произведен в САЩ. Скроени са и ушити в Тайван.

-      Нима разбра всичко това от пръв поглед? - възхити се Сакс.

-      Не, просто прочетох етикета.

-      А!

Полицаите се изсмяха.

-      Да не би да иска да ни каже, че ще отвлече пак жена? - попита Сакс.

-      Вероятно - отвърна Райм.

Купър отвори плика:

-      Не мога да определя от какво са мокри. Ще пусна течността на хроматография.

Райм каза на Том да вземе листчето с фазите на луната. Огледа го внимателно. Листчето беше чудесна улика. Може­ше да се допълни към листа, от който е откъснато, и двете да съвпаднат като отпечатъци от пръсти. Разбира се, първо тряб­ваше да открият оригиналния лист. Дали някога щяха да го намерят? Престъпникът можеше да го е унищожил веднага щом е откъснал парчето, което му е трябвало. Все пак на Лин­кълн Райм му се щеше да не е така. Искаше му се да си мисли, че вестникът, от който е парчето, все още се въргаля някъде и ги чака да го намерят. Така си представяше източниците на улики: колата, от която е било обелено парче боя; пръстът, от който е бил отрязан нокът; пистолетът, който е изстрелял кур­шума, намерен в тялото на убития.