Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      В страничния тунел няма много неща. Измел е след нея. Господи, този човек мисли за всичко.

-      Какво виждаш?

-      Само следите от метлата.

„Хващам я, повалям я. Ядосан съм. Бесен. Започвам да я душа.“

Сакс се вгледа в земята.

-      Тук има нещо, отпечатъци от колене! Когато я е ду­шил, сигурно е стиснал кръста ѝ между краката си. Оставил е отпечатъци от лявото си коляно и е пропуснал да ги замете.

-      Прекопирай ги.

Тя изпълни нареждането, този път по-бързо. Вече свик­ваше с инструментите. Тъкмо прибираше листата в един плик, когато нещо друго привлече вниманието ѝ.

„Какво е това?“

-      Линкълн... тук има едно място... като че тук ръкави­цата му е паднала, когато са се борили.

Направи снимка с фотоапарата. Не вярваше на очите си.

-      Отпечатък, отпечатък от пръст!

-      Какво? - попита недоверчиво Райм. - Да не е от жер­твата?

-      Не, няма начин. Нали видях пръстта около мястото, където е лежала. Ръцете ѝ са били през цялото време вързани с белезници. Тук се е навел да си вземе ръкавицата. Вероятно го е пропуснал при метенето. Голям, ясен, красив отпечатък!

- Посипи го с пудра за отпечатъци, освети го и го снимай.

Фотоапаратът трепереше в ръцете ѝ. Чувстваше се, ся­каш бе намерила стодоларова банкнота на улицата.

-      Изсмучи прахта в района, после се върни при стълба и обходи сцената.

Тя тръгна бавно, напред и назад. По една стъпка във вся­ка посока.

-      Не забравяй да погледнеш нагоре - напомни ѝ Райм. - Веднъж разкрих един убиец благодарение на един-единствен косъм, закачен на тавана. Изстрелял куршум с калибър 0.357- от пистолет 0.38 и изпреварващите газове лепнали един ко­съм от ръката му върху плесента на тавана.

-      Гледам. Таванът е с плочки. Мръсен. Нищо интерес­но. Няма цепки. Нито някакви отвори или капандури.

-      Къде са подхвърлените улики?

-      Не ги виждам.

Напред и назад. Пет минути. Шест, седем.

-      Може този път да не е оставил - предположи Сакс. - Може Монеле да е последната жертва.

-      Не - заяви убедено Райм.

Очите ѝ се спряха на една отразена светлинка зад един от стълбовете.

-      В този ъгъл има нещо... Да, те са.

-      Снимай ги, преди да ги пипнеш.

Сакс направи снимка, после вдигна парче бял плат с мо­ливите.

-      Женско бельо. Мокро.

-      Има ли сперма?

-      Не знам - отвърна тя. Чудеше се дали няма да я нака­ра да го помирише.

-      Освети го с „Полилайт“-а. Белтъците флуоресцират.

Сакс включи апарата и освети плата. Нищо не светна.

-      Не.

-      Прибери го, в найлон. Какво още има?

-      Листо. Дълго, тънко, с остър връх.

Беше откъснато отдавна - изсъхнало и кафяво.

Райм въздъхна:

-      В Манхатън има около осем хиляди растителни ви­да. Няма да ни е много полезно. Какво има под листото?

„Защо мисли, че има още нещо?“