Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Лошото в работата на тайния агент е, че колкото си по-способен, толкова по-бързо те пенсионират. Престъпниците стават по-предпазливи, особено големите шефове, тези, които си струва да преследваш. Дулитъл и Делрей работеха все по-малко и все повече ги използваха за вербуване на информато­ри и други тайни агенти. И въпреки че работата на улицата не бе първата му любов, той все още прекарваше извън кабинета си повече време от останалите специални агенти на Бюрото. На никого не бе му дошло наум да поиска преместването му.

Така стояха нещата допреди две години, до една топла ап­рилска сутрин в Ню Йорк. Делрей тъкмо излизаше от кабине­та си, за да хване някакъв самолет от „Лагуардиа“, когато му се обади началникът на Бюрото от Вашингтон. ФБР има строга йерархия, затова Делрей нямаше никаква представа защо ще му се обажда самият Началник. С опечален глас шефът му съ­общи, че същата сутрин Тоби Дулитъл и един прокурор от Ман­хатън пристигнали в сградата в Оклахома Сити за заседанието, за което се канеше да отпътува и самият Делрей.

Телата им се върнаха в Ню Йорк на следващия ден.

Същия ден, в който Делрей подаде молба за премества­не в Отдела за борба с тероризма.

За Фред Делрей най-жестокото престъпление си остава­ха бомбените атентати. В свободното си време той жадно поглъщаше книги по философия и политология и не вижда­ше нищо антиамериканско в алчността или безскрупулния стремеж към целта (та тези качества се насърчават навсякъ­де, от „Уолстрийт“ до Капитола). И когато хората, които тру­пат състояние от алчност и болни амбиции, преминаваха границата на законността, Делрей с удоволствие ги разоблича­ваше. Но да избиваш хора заради убежденията им, да убиваш деца още преди да са имали възможността да изберат в как­во да вярват, по дяволите, това бе най-жестокият удар срещу страната му. Докато преживяваше загубата на Тоби, усамо­тен в двустайния си бруклински апартамент с оскъдна мебе­лировка, Делрей бе решил, че точно с този вид престъпност иска да се занимава.