Богове на измамата [bg]

17.

Рим/Женева

В Рим Ферис отседна в малък хотел близо до Пиаца Кавур, в сивия квартал, ограден от Ватикана и Тибър. Самият хотел беше овехтял и анонимен, не достатъчно шик за американци, нито достатъчно очарователен за европейци. Резервацията беше направена от хлапетата на Азхар, които явно бяха преценили, че е добро място за криене. Ферис трябваше да се свърже с нинджите, като се обади на един мобилен телефон при пристигането си и изчака обратно обаждане от „Тони“, шефа на малката клетка на специалните сили. Обади се следобеда, когато се настани в хотела, но отговор не последва нито този ден, нито следващия.

Първата вечер се обади на Алис от уличен телефон. Искаше му се да можеха да се срещнат в Рим, да се разхождат дълго из центъра, да живеят с любов и от време на време по някое капучино, но както стояха нещата, не можеше да й каже дори къде се намира. Оказа се, че била извън Аман, ходила до бежански лагери близо до сирийската граница, така му каза. Ферис й се скара, че поема рискове, но тя го отряза:

— Те имат нужда от мен! — Беше напълно покрусена от последните новини: още убити в Либия, още жертви в Ирак. Накъде вървял светът? Ферис нямаше отговор на това.

— Обичам те — каза той. Не й беше казвал тези думи досега. Настъпи дълга пауза и Алис възкликна:

— О, боже!

— Казах на Гретхен, че искам развод.

— Хубаво — отвърна тя. — Искам да кажа, хубаво е, че си й казал, но не е хубаво, че бракът ти се разваля. Ако не й беше казал, щях да се притесня, че си от онези хора, които не знаят как да са щастливи. Или че си страхливец.

Ферис се разсмя и повтори:

— Обичам те.

— Ела си, за да мога и аз да те обичам.

Ферис обеща, че ще се върне скоро, но че може да мине още седмица-две. Усети нещо като физическа болка, когато приключиха разговора.

Ферис чака два дни „Тони“, като през това време се разхождаше по калдъръмените улици на Рим, за да изразходва нервното си напрежение. Опита се да си представи колегите от спецсилите сред тълпите американци на Пиаца Навона или при фонтана Треви. Мускулести мъже, фланелки, не достатъчно големи, за да поберат гръдния им кош, вратове като дънери; не говорят, оглеждат паветата през опасващите лицата им слънчеви очила. Всички в Рим му се струваха като пришълци, дори и скитниците покрай калните брегове на Тибър.

Всеки следобед се връщаше до хотела, за да открие… нищо. И тогава, следобеда на третия ден, откри лист хартия в кутията си за съобщения с името „Антъни“. Достатъчно близко. Набра телефона за връзка от уличен телефон от отсрещната страна на Съдебната палата.

— Съжалявам, нещата се преебаха — каза глас от другата страна. — Проблеми със сигурността. Трябваше да ги успокоим.