Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

— Проклета жена! — изруга Нед и закрачи към вратата. — Намери Санса и я заведи в залата за аудиенции. Сигурно ще е нужно и нейното свидетелство.

Заслиза почервенял от гняв по стълбите на кулата. Първите три дни сам бе водил търсещата група и откакто Аря изчезна, едва ли беше спал повече от час. Тази сутрин сърцето го болеше и почти нямаше сили да стои прав, но яростта го изпълни със сила.

Докато пресичаше двора на замъка, му подвикнаха някакви мъже, но в бързината той не им обърна внимание. Щеше да затича, но все пак беше Ръката на краля, а Ръката трябваше да пази достойнството си. Но не му убягнаха очите, които го проследиха, и удивеното мърморене какво ли е намислил да прави.

Замъкът представляваше скромно укрепление на половин ден път южно от Тризъбеца. Кралската свита се натресе като рояк неканени гости на владетеля му, сир Раймън Дари, докато от двете страни на реката продължаваше търсенето на Аря и момчето на касапина. Сир Раймън живееше под кралската закрила, но семейството му се бе сражавало при Тризъбеца под драконовите знамена на Регар — факт, който нито Робърт, нито сир Раймън бяха забравили. След като кралските хора, хората на Дари, хората на Ланистър и хората на Старк се наблъскаха в толкова малкия за всички тях замък, искрите на напрежението скоро започнаха да святкат опасно.

Кралят си беше присвоил залата за аудиенции на сир Раймън и Нед го намери там. Когато нахлу вътре, залата се оказа претъпкана. Прекалено претъпкана, помисли той. Ако можеха да останат сами, двамата с Робърт щяха да уредят проблема мирно и кротко.

Робърт седеше отпуснат във високото кресло на Дари в другия край на помещението, с мрачно и посърнало лице. До него стояха Церсей Ланистър и синът й. Кралицата държеше ръката си на рамото на Джофри, чиято ръка все още беше овързана с дебели копринени превръзки.

Аря стоеше в средата на залата, само с Джори Касел до нея, и очите на всички бяха приковани в дъщеря му.

— Аря — викна високо Нед и закрачи към нея, а токовете на ботушите му закънтяха по каменния под. Щом го видя, тя извика и захлипа. Нед коленичи и я взе в прегръдката си. Трепереше.

— Съжалявам — проплака момичето му. — Съжалявам, съжалявам.

— Знам — каза той. Толкова крехка беше в ръцете му, само едно слабичко момиченце. Трудно му беше да разбере как е могла да направи такава голяма беля. — Ранена ли си?

— Не. — Лицето й беше оцапано и сълзите оставяха розови пътечки по бузите й. — Малко съм гладна. Ядох някакви горски плодове, но нямаше нищо друго.

— Скоро ще хапнеш — успокои я Нед. Очите му бързо пометоха залата да намерят приятелски лица. Но неговите хора бяха малко. Сир Раймън Дари се държеше подчертано сдържано. Лорд Ренли си беше надянал полуусмивка, която можеше да означава всичко, а старият сир Баристан стоеше мрачен като гроб. Останалите бяха все хора на Ланистър, и все враждебни. Хубавото беше само, че Джайм Ланистър и Сандор Клегейн още ги нямаше — те водеха търсенето на север от Тризъбеца. — Защо не съм уведомен, че дъщеря ми е намерена? — прокънтя настойчиво гласът му. — Защо не са я довели първо при мен?