Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

— Смятам, че ще е най-добре да стоите настрана от гостилницата — каза сир Родрик, след като се настаниха. — Дори в такъв бардак човек никога не знае кой може да го следи. — Беше с плетената си ризница, с кама и дълъг меч под тъмното наметало с качулка, която можеше да придърпа над главата си. — До вечерта ще се върна със сир Ейрон — обеща той. — Сега си отдъхнете, милейди.

Кейтлин наистина се чувстваше уморена. Пътуването им бе дълго и уморително, а и тя вече не беше млада. Прозорците й гледаха към улицата и отсрещните покриви, зад които се мяркаше руслото на Черна вода. Погледа как сир Родрик излезе и закрачи енергично по оживените улици, докато не се изгуби в тълпата, и реши да се възползва от съвета му. Постелята се оказа натъпкана със слама, а не с гъши пух, но тя заспа лесно.

Събуди я тропане по вратата.

Кейтлин се сепна и рязко седна в леглото. Зад прозореца покривите на Кралски чертог червенееха от светлината на гаснещото слънце. Спала беше повече, отколкото се канеше. Нечий юмрук отново потропа на вратата и нечий мъжки глас извика:

— Отворете, в името на краля.

— Момент — извика тя.

Стана и се загърна в наметалото. Кинжалът беше на нощната масичка. Стисна го, след което открехна дървената врата.

Мъжете, които нахлуха в стаята, носеха черните плетени ризници и златните плащове на градската стража. Като видя оръжието в ръката й, водачът им се усмихна и каза:

— Нямате нужда от това, милейди. Пратени сме да ви придружим до замъка.

— По чие нареждане?

Той й показа завързаното с лента пълномощно и дъхът на Кейтлин секна в гърлото й. Върху сивия восък личеше печат с фигурата на птица присмехулник.

— Петир — промълви тя. Толкова скоро. Нещо трябваше да се е случило на сир Родрик. Тя вдигна очи към водача на отряда. — Знаете ли коя съм аз?

— Не, милейди. Милорд Кутрето само ми нареди да ви заведем при него и да се държим вежливо с вас.

Кейтлин кимна.

— Можете да изчакате отвън, докато се облека.

Изми ръцете си в умивалника и ги подсуши с чистата ленена кърпа. Пръстите й бяха схванати, движеха се непохватно и тя с усилие облече бюстието и върза връзките на бозаво кафявото наметало на шията си. Как бе успял Кутрето да разбере, че е тук? Абсурдно беше сир Родрик да му е казал. Колкото и да беше стар, беше упорит и предан до смърт. Дали не бяха закъснели, дали Ланистърови не бяха пристигнали в Кралски чертог преди нея? Но ако беше така, то и Нед щеше да е с тях и, разбира се, щеше да дойде за нея. Как?…

И тогава се сети. „Морео“. Тирошецът знаеше кои са и къде са. Дано поне си бе получил добра цена за сведението.

Бяха довели за нея кон. Когато потеглиха, фенерите по улиците вече бяха запалени и яхнала коня, обкръжена от стражата със златните плащове, Кейтлин усещаше по себе си погледите на града. Стигнаха Червената цитадела, Желязната решетка беше спусната и масивните порти — залостени за през нощта, но прозорците на замъка блещукаха живи. Стражата остави конете извън крепостната стена и я придружи през тясната караулна врата, а след това — по безкрайното стълбище на една от кулите.