Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

— Сир Баристан, моля придружете брат ми до коридора, преди да се е задавил.

Лорд Ренли потисна смеха си.

— Моят брат е твърде мил. Сам ще намеря пътя до вратата. — И вежливо се поклони на Джофри. — Може би по-късно ще ми разкажете как едно деветгодишно момиченце, голямо колкото мокър плъх, е успяло да ви обезоръжи с дръжка на метла и да хвърли меча ви в реката. — Докато вратата се притваряше зад него, Нед го чу да казва „Лъвски зъб“, последвано от нов невъздържан кикот.

Пребледнял, принц Джофри подхвана съвсем различна версия за събитията. Когато и той свърши, кралят се надигна тежко от стола си с вид на човек, на когото много му се иска в този момент да е навсякъде другаде, но не и тук.

— И какво, в името на седемте ада, се очаква от мен да реша? Той казва едно, тя — друго.

— Присъствали са и други — каза Нед. — Санса, ела тук. — Нед беше изслушал нейната версия за случилото си в нощта, когато Аря изчезна. Знаеше истината. — Кажи ни как стана всичко.

Голямата му дъщеря плахо пристъпи напред. Беше облякла рокля от синьо кадифе, извезана с бели шевици, и със сребърна верижка на шията. Гъстата й кестенява коса бе сресана до блясък. Тя примигна към сестра си и след това към принца.

— Не знам — промълви през сълзи момичето, готово да побегне. — Не помня. Всичко стана толкова бързо, не видях…

— Ах, ти мръсна… — изпищя Аря, полетя като стрела към сестра си, събори я на пода и започна да я налага с юмруци. — Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!

— Аря, спри! — извика Нед. Джори я задърпа от сестра й, а тя зарита. Нед изправи Санса. Тя беше пребледняла и трепереше. — Боли ли те? — попита я той, но тя не откъсваше очи от Аря и не го чу.

— Това момиченце е толкова диво, колкото мръсното си животно — каза Церсей Ланистър. — Робърт, искам да я накажеш.

— В името на седемте ада! — изруга Робърт. — Церсей, виж я само. Та тя е дете. Какво искаш да направя, да я бият с камшици по улиците ли? Проклятие, някаква си детска свада! Няма никакви трайни щети.

Кралицата кипна.

— Джоф ще носи тези белези цял живот.

Робърт Баратеон погледна сина си.

— Да ги носи. Дано да му е за урок. Нед, а ти гледай да си обуздаеш щерката. Аз ще направя същото със сина си.

— С удоволствие, ваша милост — отвърна с огромно облекчение Нед. Робърт тръгна да си излезе, но кралицата не беше приключила.

— А онова вълчище? — извика тя след него. — Какво, ще стане с онзи звяр, дето едва не разкъса сина ти?

Кралят спря и се обърна навъсен.