Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Бран бръкна в джоба си, а тъмнината около него се завихри шеметно. Когато извади ръката си, между пръстите му във въздуха се плъзнаха златни зърна. Западаха с него. Враната кацна на ръката му и закълва.

— Ти наистина ли си врана? — попита Бран.

— А ти наистина ли падаш? — отвърна с въпрос враната.

— Това е само сън — каза Бран.

— Нима? — попита враната.

— Ще се събудя, когато се ударя в земята — обясни Бран на птицата.

— Ще умреш, когато се удариш в земята — каза враната. И продължи да кълве от зърната.

Бран погледна надолу. Вече можеше да различи планини, с върховете им, побелели от сняг, и сребристите нишки на реки сред тъмни лесове. Затвори очи и заплака.

— Това няма да помогне — каза враната. — Казах ти, отговорът е в летенето, не в плаченето. Защо си мислиш, че е толкова трудно? Аз го правя. — Враната политна нагоре и плесна с криле над ръката му.

— Ти имаш криле — изтъкна Бран.

— Може би ти също.

Бран се опипа по раменете дали не са му изникнали пера.

— Крилете биват различни — каза враната.

Бран огледа ръцете и краката си. Толкова слаб беше, само кожа и кости. Винаги ли беше бил толкова слаб? Помъчи се да си спомни. От сивата мъгла към него заплува лице — окъпано в светлина, златно. „Това, което правя от любов“, каза то. Бран изпищя. Враната се понесе във въздуха и заграчи.

— Не това — изкрещя му тя. — Забрави го това, сега то не ти трябва, изтласкай го, остави го. — Кацна на рамото на Бран, клъвна го и блестящото златно лице изчезна.

Бран падаше по-бързо от всякога. Сивите мъгли виеха наоколо, а той се гмуркаше през тях надолу към земята.

— Какво ми правиш? — попита той през сълзи враната.

— Уча те да летиш.

— Не мога да летя!

— Точно сега летиш.

— Не летя, а падам!

— Всяко летене започва с падане — каза враната. — Погледни надолу.

— Страх ме е…

— ПОГЛЕДНИ НАДОЛУ!

Бран погледна надолу и усети как вътрешностите му омекнаха. Земята вече връхлиташе бясно нагоре. Целият свят се беше проснал под него, като безкраен килим с бели, кафяви и зелени шарки. Можеше да види всичко толкова ясно, че за миг забрави да се страхува. Можеше да види цялото кралство и всеки в него.

Видя Зимен хребет така, както го виждат орлите, високите му кули, някак тромави и грубовати, погледнати отгоре. Видя майстер Лувин на терасата му, как се взира в небето с лъскавата бронзова тръба и си нанася намръщен бележки в една книга. Видя брат си Роб, по-висок и по-силен, отколкото го помнеше, как се упражнява с истински стоманен меч насред двора. Видя Ходор, простичкия великан от конюшнята, понесъл наковалня за ковачницата на Микен — метнал я беше на рамо и я носеше с такава лекота, с каквато някой друг би понесъл бала сено. В сърцето на гората на боговете голямото бяло дърво съзерцаваше мрачно отражението си в черния вир и листата му шумяха на студения вятър. Когато усети, че Бран го гледа, дървото надигна очите си от тихите води и също го погледна разбиращо.

Той погледна на изток и видя една галера, пореща водите на Захапката. Видя майка си, седнала сама в една каюта и загледана в оплескан с кръв кинжал на маса пред нея. Гребците теглеха тежките весла, а сир Родрик стоеше облегнат на перилото и то се тресеше и люлееше. Пред тях се сбираше буря — силен и застрашителен тътен, последван от камшиците на мълниите, но странно защо те не го виждаха.