Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

При допира на ръката на Джофри до ръкава й сърцето й затупка още по-бързо.

— Какво бихте искали да правим?

„Да бъда с теб“ — помисли Санса, но отговори:

— Каквото вие пожелаете, мой принце.

Джофри се позамисли.

— Ами, можем да пояздим.

— О, толкова обичам ездата — каза Санса.

Джофри погледна Лейди, която я следваше неотлъчно.

— Вашата вълчица плаши конете, а моето куче, изглежда, плаши вас. Хайде да оставим и нея и него, и да тръгнем само двамата, какво ще кажете?

Санса се поколеба.

— Както желаете. Предполагам, че ще мога да завържа Лейди тук някъде… — Но не го разбра. — Не знаех, че си имате куче…

Джофри се засмя.

— Всъщност той е кучето на майка ми. Тя му нареди да ме пази и той го прави.

— Имате предвид Хрътката. — Дощя й се да се удари по главата, че е толкова несхватлива. Принцът изобщо нямаше да я обикне, ако изглежда глупава. — Безопасно ли е да го оставим?

Принц Джофри, изглежда, се възмути, че му задават такъв въпрос.

— Не бойте се, милейди. Аз вече съм почти пълнолетен и не се бия с дърво като братята ви. Нямам нужда от Клегейн. Това ми е достатъчно.

Извади меча си и й го показа. Дълъг меч, все пак скъсен малко, за да става за дванадесетгодишно момче. Бляскава синя стомана, кована в замък и двуостра, с кожена ръкохватка и златен предпазител с форма на лъвска глава. Санса възкликна очарована. Джофри остана доволен.

— Нарекъл съм го Лъвски зъб — каза той.

И така те оставиха нейното вълчище и неговия телохранител и се отправиха на изток по северния бряг на Тризъбеца, без никакви други спътници освен Лъвския зъб.

Прекрасен ден беше. Вълшебен. Въздухът бе топъл и наситен с мирис на цветя, а и горите тук притежаваха такава нежна прелест, каквато Санса не беше виждала на север. Конят на принц Джофри беше дорест бегач, бърз като вятъра, и той го яздеше с безразсъдна свобода и толкова бързо, че Санса напрягаше до сетни сили кобилата си, за да не изостане. Беше ден за приключения. Разгледаха пещерите около речния бряг, проследиха една дива котка до леговището й, а щом огладняха, Джофри намери по дима на комина някаква укрепена със стена фермерска къща и нареди на селяците да донесат храна и вино за него и дамата му. Похапнаха прясна пъстърва, току-що уловена от реката, и Санса изпи толкова вино, колкото не беше пила в живота си.

— Татко ни разрешава да изпиваме само по една чаша, и то само на празници — призна тя на принца.

— Моята годеница може да пие толкова, колкото иска — отвърна й Джофри и й допълни чашата.

След като се нахраниха, продължиха по-бавно. Джофри й попя с високия си, приятен и чист глас. Санса беше малко замаяна от виното.

— Дали да не се връщаме вече? — попита го тя.

— Скоро — отвърна Джофри. — Полето на битката е точно пред нас, там, където реката завива. Там, както знаеш, баща ми е убил Регар Таргариен. Цапардосал го е в гърдите. Прас, направо през бронята. — Джофри размаха въображаем чук, за да й покаже точно как е станало. — После чичо ми убил стария Ерис и татко станал крал. Какъв е този шум?