Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Не е ли по-добре да те откарам в болница? — тревожно попита той.
— Не. Вече ходих. — Едва ли ми повярва.
— Защо се мотаеш покрай тези вампири, щом се държат така с теб?
— Това ми го причиниха хора — отвърнах. — Не вампири.
Колата потегли. Пътищата бяха почти пусти; съвсем нормално за ранните часове на неделния ден. Отне ни само петнайсет минути да стигнем до паркинга на Братството.
— Ще ме изчакате ли? — попитах. Шофьорът беше около шейсетгодишен, с прошарена коса и липсващ преден зъб. Носеше карирана риза с тик-так копчета.
— Да, няма проблем — отвърна той, измъкна изпод седалката си каубойски роман на Луис Ламур и включи лампичката в купето.
Обляният в ярка светлина паркинг с нищо не загатваше за събитията от предишната нощ. Наоколо се виждаха само няколко автомобила, очевидно зарязани от собствениците си в суматохата. Един от тях би трябвало да е на Гейб. Зачудих се дали Гейб имаше семейство. Вероятно не; поне така се надявах. Първо, защото едва ли беше лесно да се живее с изверг като него. И второ, защото цял живот щяха да се чудят как и защо е умрял. Какво щяха да правят Сара и Стив Нюлин оттук нататък? Дали все още имаха някакви последователи, или с Братството им беше свършено? Ами всички онези оръжия и провизии в подземието? Сигурно се стягаха за Апокалипсиса.
От тъмните сенки край църквата изникна нечия фигура. Годфри. Все още гол до кръста и все така младолик. Единствено странните татуировки и очите му издаваха, че само тялото му е на шестнайсетгодишен младеж.
— Дойдох да гледам — казах аз, щом той се приближи до мен. Имах предвид „да се уверя с очите си“, но си премълчах.
— Защо?
— Дължа ти го.
— Аз съм злодей.
— Да, такъв си — нямаше как да му го спестя. — Но извърши добро дело, като ме спаси от Гейб.
— Убивайки още един човек? Съвестта ми вече не умее да прави разлика. Един повече или по-малко… Поне ти спестих унижението.
Сърцето ми се сви от мъка. Небето все още тъмнееше и лампите на паркинга продължаваха да светят. Лицето му изглеждаше толкова младо и невинно…
И изведнъж — колкото и нелепо да изглеждаше — аз се разплаках.
— Колко мило! — каза Годфри. Гласът му звучеше някак глухо и отдалеч. — Някой да плаче за мен. От мъка. Изобщо не съм го очаквал. — Той отстъпи на безопасно разстояние.
И тогава слънцето изгря.
Върнах се в таксито и шофьорът веднага прибра книгата си.
— Огън ли палят там? — попита той. — Стори ми се, че видях пушек. Тъкмо се канех да проверя какво става.
— Няма нужда. Вече угасна — отвърнах. Бърсах сълзите си около един-два километра и после зареях поглед през прозореца. Градът полека-лека се пробуждаше.
Прибрах се в хотелската стая, съблякох се и отново си легнах. И още щом си помислих, че няма да мога да мигна, потънах в дълбок сън.
Бил ме събуди след залез-слънце по любимия си начин. Тениската ми беше запретната, а тъмната му коса гъделичкаше кожата ми. Събуждах се по средата на пътя, така да се каже. Устните му нежно обсипваха с целувки едната половина от онова, което той наричаше „най-красивия чифт гърди в целия свят“. Стараеше се да внимава, защото вампирските му зъби се подаваха навън в пълна готовност — едно от явните доказателства, че е силно възбуден.
— В настроение ли си за това и харесва ли ти, ако го правя много, много внимателно? — прошепна той в ухото ми.
— Само ако се отнасяш с мен така, все едно съм направена от стъкло — пророних аз. Знаех много добре, че го умее.
— Не… това тук няма нищо общо със стъкло — каза той и продължи да ме докосва. — Топло е… и влажно.
Изстенах от удоволствие.
— Не те боли, нали? — Ръката му ме галеше все по-настоятелно.
— Бил… — И нищо повече не успях да кажа. Долепих устни до неговите и езикът му се раздвижи в познат ритъм.
— Легни на една страна — прошепна той. — Аз ще се погрижа за всичко.
И наистина се погрижи.
— Защо си облечена с тениска? — попита той малко по-късно, докато топлеше бутилка кръв в микровълновата. Не беше пийнал и капка от моята заради състоянието, в което се намирах.
— Ходих до Центъра, за да изпратя Годфри.
Очите му хвърляха искри.
— Какво?
— Годфри посрещна слънцето. — Фразата, която преди ми се струваше твърде мелодраматична, вече звучеше съвсем естествено от собствената ми уста.
Последва дълго мълчание.
— Но как разбра за това? И как разбра къде да го откриеш?
Свих рамене, доколкото е възможно да свиеш рамене в легнало положение.
— Просто предположих, че ще се придържа към първоначалния си план и няма да промени решението си. Той ми спаси живота. Това е най-малкото, което можех да направя в знак на благодарност.