Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
С треперещ глас тя каза:
— Отплатено е, добре, отплатено е с измама и коварство, отплатено е с отнемането на средствата ни за живот. Жалко, че не ти донесе печалба. Само помисли какво перо щеше да бъде за шапката ти, ако можеше да ни върнеш в белезници!
Тя видя как в очите му проблесна гняв, преди да наведе глава в поклон.
— Все още не е късно — каза той, завъртя се на пети и се отдалечи от нея.
Толкова силен беше гневът и разочарованието, толкова много мисли нахлуха в главата й, че не усети връщането си на корабчето. Гастон беше сам на предната палуба, дялкаше едно клонче, когато тя мина по мостчето. Той я погледна отпуснал ръце.
— Позволи ми да отгатна — каза той, като се престори, че се замисля — Видяла си Льомоние.
— Да, и те съветвам да не ме дразниш по този въпрос.
Тя влезе вътре и тръшна кошницата на кухненската маса. Гастон влезе след нея и остана да я гледа как сваля шапката си и я оставя, после взема престилката и я завързва на кръста си. Едва тогава той заговори:
— Какво ти каза той?
— Нищо интересно.
— И затова ли си разпенена?
— Не съм разпенена.
— Не можеш да ме измамиш.
— Не искам да говоря за това — каза тя със сянка на отчаяние в гласа. — Къде са Пиер и Жан?
— Отидоха да видят дали мистър Клод ще ни даде още индиго и ще ни позволи да платим, след като го продадем.
— Няма.
Младият мъж сви рамене.
— Не пречи да се попита.
Можеше да има някакво спасение, ако успееха да вземат още индиго, въпреки че щеше да бъде опасно — включително дългият път през земите на чикасоу, срещата с английски търговци от Каролина. Дори тогава печалбата щеше да бъде малка. Тя отиде до масата и започна да изпразва кошницата. Спря.
— Вината е моя.
— Не, скъпа, никой не е виновен. Такива неща се случват.
Беше благодарна за разбирането в гласа на Гастон, то дори я изненада.
— Ако не бях довела Льомоние на борда…
— И ако аз не бях ти помогнал? Не се обвинявай, моля те, защото ако ти го правиш, ще трябва да го правя и аз!
Той се усмихна накриво, съвсем като Жан. Той наистина мислеше така, но имаше и друго. Искаше да я развесели.
— Казвала ли съм ти, Гастон, какъв добър човек си ти и колко много те харесвам?
Той даде вид на престорена благодарност, въпреки че блясъкът в очите му беше ярък като блясъка на обицата му.
— Мислех, че не си забелязала. Мислиш ли, че изглеждам добре?
— Изключително.
— И съм чаровен?
— Извънредно.
— Аз също те харесвам — каза той, като че ли признаваше някаква тъмна тайна и нахлу в стаята да я вземе в мечешка прегръдка и я завърта.
Сирен се засмя и също го прегърна, почувствала как в гърдите й олеква. Това беше игра, нищо повече, но й беше хубаво в импулсивната му прегръдка и усещаше странно чувство на принадлежност. Когато я остави долу, тя леко го целуна по шията.
Погледът му беше топъл и кожата му беше почервеняла, когато се отдръпна. Той, й се усмихна за миг, после погледът му спря на кошницата. С обикновен тон попита:
— Какво ще готвиш?
Пиер и Жан се върнаха. Не бяха успели с мосю Клод. В града вече се бе разчуло, че Бретонови са под наблюдението на губернатора заради контрабандата. Въпреки, че мосю Клод им съчувстваше за лошия късмет, той не можеше да рискува да загуби индигото си — имаше си семейство, за което трябваше да мисли.
За пръв път Жан изглеждаше отчаян. Пиер беше сърдит. Той се мръщеше над кафето, направено от последните запаси, а в очите му тлееха мрачни огънчета. Гастон крачеше нагоре-надолу. Той поред проклинаше губернатора, полицията на Френското кралство и правеше отвлечени предложения за това къде би могъл да си намери работа. Той не се плашеше от труд и можеше да върши всичко. Е, предпочиташе риболова и търговията с индианците, но ако трябваше — беше готов и на друго. Разбира се, най-хубавата позиция в Ню Орлиънс с най-хубави перспективи и най-малко работа можеше да е тази на Рене като приятел на маркизата. Какво мислят, дали не може да измести този джентълмен?
Пиер само го погледна. Жан поклати глава.
— Би имал толкова късмет, колкото и ако поискаш да те сложат да пазиш кралските складове.
— А защо да не мога да го правя?
— Защото — каза баща му замислено — там се пазят нашите стоки.
Сирен спря да разбърква рибената яхния, която готвеше.
— Ако може да стане пазач…
— Да, просто ще можем да си върнем отново загубеното — довърши вместо нея Жан. — Но те никога няма да наемат човек като нас за пазач — все едно да оставят мишката да пази сиренето.
— Така е — съгласи се тя и раменете й увиснаха.
Темата беше изчерпана. Сирен сервира и те ядоха мълчаливо. Бретонови станаха да й помогнат с чиниите, като ги изпразниха и изплакнаха в реката, преди да й ги дадат за миене, изтъркаха големия чайник, който тя беше използвала и пометоха пода. Сирен беше погълната от мисли. Тя даде последните дървени лъжици на Гастон за бърсане и подзе: