Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Но оставаше неговото семейство. Мантагнийс, новият изпълняващ длъжността командир на полицията й възложи да помогне на жената на Лускед да организира заминаването на семейството от Тийумат.

„При тези обстоятелства Марика се нуждае от присъствието на друга жена, Джеруша“, й бе казал Мантагнийс. Тя бе прехапала устни. Е, по дяволите, може би наистина се нуждае.

Беше се чудила как ще гледа в очите Лесу Марика Лускед и двете й малки момиченца, когато онова, което бе видяла онази нощ, още гореше като нажежено желязо паметта й. Но успя да се овладее благодарение на дългата си практика и изглежда, че това се отрази добре на обърканата и опечалена жена.

Лесу Марика винаги се е държала резервирано и неодобрително при предишните им срещи — обикновено, когато по нареждане на Лескуд е трябвало да изпълнява ролята на прославена бавачка по време на разходките на семейството из Лабиринта. Подобно на повечето полицейски служители, разположени тук — както и тя самата — Лескуд и неговото семейство бяха дошли от Ню Хейвън. Така че те говореха на родния си език, подобно на непознати съотечественици, срещнали се в чужбина. Марика и децата й се връщаха в родината при семейството и приятелите си (а командирът се връщаше с тях, за да прекара остатъка от живота си в приют, но те не говориха за това). Джеруша си позволи безопасни, най-общи спомени за света, който всички те мечтаеха да видят: искрящата слънчева топлина на дните; жизнените, пъргави хора; столицата със звездното летище и търговския център Миертол ло Фокс, където тя за първи път бе видяла славното посещение на премиер-министъра и бе изпитала благоговение пред неговото величие. Където бе мечтала за други светове…

Джеруша почувства, че някой мълчаливо застана до нея. Погледна и видя десетгодишната Лесу Андради, по-малката от двете дъщери на Лускед. Тя беше умно, жизнено момиче, съвсем различно от предвзетата си сестра и Джеруша се привърза към нея. Даде си сметка, че момиченцето, което държеше ръката й, гледаше на нейната униформа със същото благоговение, с което тя някога бе гледала униформите на баща си и брат си. Това направи поносима унизителната й задача на бавачка.

Сега малката Андради, без да съзнава, имитираше до прозореца нейната поза — малка, отчаяна, в безформена сива рокля. Семейството се бе облякло в траурно облекло, като че ли Лускед наистина бе умрял. Но боговете не бяха толкова добри… Богове, по дяволите! Джеруша стисна устни. Боговете нямаха нищо общо с това. Това понамирисваше на човешко злодеяние.