Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
За екипа от критично важно значение е и добрият водач, който измерва точното разстояние, което сте изминали. Той трябва да е способен да покрива точно един ярд или един метър с всяка от нормалните си крачки. Брои и така измерва разстоянието. Един от начините за това е да прехвърля малък камък от единия в другия си джоб след всеки сто крачки. Друга техника се състои във връзването на малък възел върху канап на всеки сто крачки. Разбира се, съществуват най-различни техники, но целта е една и съща: трябва да разполагаш със система, която да предпазва от грешка (или забравяне) в броенето, ако патрулът попадне на засада.
И накрая, обучаваха ни на всички фундаментални умения в патрулирането: различните видове патрули (разузнавателни, бойни, атакуващи, засади и пр.), организацията на всеки вид патрул, бойния ред на патрула, избиране на маршрути, действия в опасни райони и действия при достигане на целта. По време на фазата „Бенинг“ ние репетирахме многократно нашите патрулиращи техники.
Фазата във Флорида. Напуснахме Форт Бенинг в една ранна неделна сутрин през октомври и се насочихме с автобуси към рейнджърския лагер във Флорида във военновъздушната база Еглин. Малцина от нас помнят нещо особено за това пътуване, което продължи почти цял ден, защото спахме през повечето време.
Близо до щатската граница на Флорида ни събуди един член на персонала на рейнджърите, за да ни настрои за предстоящите задачи. Той ни запозна с една измислена „обща ситуация“:
— Съединените щати са във война — каза ни той. — И току-що сме навлезли в една измислена страна — забравил съм вече името й — като резервно подразделение. — Оттук нататък всичко щеше да бъде тактическа симулация на истинска война — тактически двайсет и четири часа в денонощието ден след ден.
Когато стигнахме назначението си във Флорида, видяхме, че квартирите ни са аскетични — палатки, всяка от които побираше двайсет и четири души, с походни легла, без подове, трапезария от типа, характерен за Втората световна война, стая за леки оръжия и малък санитарен център, обслужван от един-единствен медик. Това не ме разтревожи; ясно беше, че няма да прекарваме много време там (и тези условия бяха лукс в сравнение с местата, на които отивахме).
Около половин час след пристигането получихме спешна заповед да се подготвим до два часа за тръгване на първия ни разузнавателен патрул. Нашата мисия: да разузнаем мястото на вероятен вражески ракетен силоз. Когато потеглихме, навлязохме направо в блатата, където водата стигаше до кръста ни. Прекарахме там следващите три дни и нощи.
Това се оказа норма за цялото обучение — постоянно патрулиране, постоянни нападения, постоянни засади… и винаги мокри и премръзнали. Човек обикновено не смята Флорида за студена. Но през октомври премръзваш дори във Флорида, ако си постоянно мокър.
Като част от фазата „Флорида“ ни дадоха специални инструкции за „оцеляване“: как да сготвим храна, какво да ядем и какво — не (кои диви растения и плодове са безопасни и кои — не); даваха ни пилета, зайци, алигатори, опосуми, миещи мечки и змии, които трябваше да сготвим за „празничен“ обяд.
Научихме много неща за змиите. Те бяха навсякъде — особено кораловите змии и водните мокасини21. Един ден рейнджърът донесе огромно количество змии (не отровни!) и ги разпредели помежду ни (седяхме върху пънове). Отначало всеки получи по една или две, но скоро ръцете ни се напълниха с шест или осем. Запознахме се набързо със змиите.
Друго предизвикателство беше курсът за самоувереност — пълзене по въжета, висящи на дванайсет метра над мътната, дълбока над човешки бой вода, като в нея постоянно избухваха експлозиви. По някое време, докато бяхме на въжето, ни казваха да паднем във водата и да плуваме до твърда земя на около трийсет метра разстояние, а експлозивите продължаваха да избухват.
През тези три седмици видяхме основния си лагер, палатката си и столовата само четири или пет пъти. Друг път се хранехме с храна, осигурена от „партизани“ (тоест, ако успеехме да се свържем с тях в определеното място и време — не винаги успявахме да го постигнем), и обикновено това бяха живи пилета, зайци или дори коза.
И сънят ни беше оскъден. Аз бях един от определените „регистратори на сън“. Това означаваше, че трябва да отбелязвам целия сън, по-дълъг от трийсет минути, който успявах да си осигуря. Помня как в края на седемнайсетте дни записите ми показваха, че той е всичко осем часа и десет минути.
21
Водна отровна змия от сем. Agkistrodon, Natrix. — Бел.ред.