Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Третата седмица бе посветена на истински скокове от самолет. Беше включен и инструктаж за действия вътре в самолета, които се извършваха на тренажори. „Черните шапки“ изпълняваха задълженията на командващи скоковете и подлагаха всеки на командите за скок. Те бяха: „Двайсет минути“, което означаваше: „Направи предварителна проверка на екипировката си; затегни шлема и т.н.“ На десетата минута преди скока идваше: „Готови“, което означаваше: „Разкопчай колана на седалката и се подготви да се изправиш.“ След това се чуваше: „Външният персонал, изправи се“, което означаваше: „Скачащите, седнали най-близо до люка на самолета, се изправят първи.“ Следваше: „Вътрешният персонал, изправи се“, което означаваше: „Всички останали скачащи, изправи се.“ После: „Закачи се“, което означаваше: „Всички скачащи да закачат закопчалките си.“ Те бяха прикрепени в края на неподвижното въже и закачени за задържащото въже. След това прозвучаваше: „Провери екипировката“, което означаваше: „Всеки скачащ да провери собствената си екипировка, плюс неподвижното въже на скачача пред него.“ Следваше: „Докладвай проверката на екипировката.“ Проверката започваше в края на редицата от парашутисти, като всеки произнасяше високо „О’кей“ и плясваше по дупето мъжа пред себе си. Така докладването се предаваше напред от всеки мъж в редицата. Последният, получил доклада, съобщаваше на надзираващия скоковете: „Всичко е о’кей, командире.“ При оставаща минута до зоната на скока част от екипажа на самолета отваряше вратите за скачане. Надзираващият скоковете поглеждаше през тях, за да се увери, че наистина се намират над зоната за скок, и след това поглеждаше към задната част на самолета, за да удостовери, че следващи го самолети не са пуснали парашутисти под височината, на която неговите парашутисти щяха да скочат. Щом се убедеше, че е безопасно да се скача, той посочваше първия скачащ и даваше командата: „Застани на вратата“. Скачачът отиваше на вратата, заемаше позиция за скок и следеше за появата на зелена светлина. Когато тя светваше, надзираващият скоковете даваше команда „Напред“ и го плясваше по дупето. Скачащият излизаше през вратата, последван от останалите на интервали от една секунда.
Процедурата се спазваше преди всеки скок и днес все още се спазва от въздушнопреносимите подразделения, независимо от техния опит.
Всички скокове се правеха от самолети С–119 (старите летящи фургони с двойна опашка) и Стайнър отбелязва:
— Хората вече бяха почти готови да скочат без парашут, за да се отърват от въргалянето в ямата със стърготини и правенето на лицеви опори по цял ден. Първият скок беше най-лесен — продължава той, — поне за мен. Но онзи въздушен вихър със скорост 125 възела беше нещо, което никой от нас не бе преживявал. От земята „черните шапки“ крещяха с мегафони на курсистите, които не го правеха както трябва; те критикуваха строго всяко отделно приземяване.
През тази седмица скачахме четири пъти през деня. Петият скок беше с екипировка, която включваше цялото ни снаряжение и автоматична пушки М–1.
Събота беше голям ден. Приключване! Позволиха на семействата и приятелките да присъстват и да помагат при закачването на значките ни с крилца. Всички в групата ми завършиха успешно курса, освен неколцина, които бяха ранени. Всички се чувствахме много горди и привилегировани да носим парашутните значки.
Някои хора твърдят, че обичат скачането от самолети. Може и да е вярно. Но не и аз. Въпреки че прекарах по-голямата част от кариерата си във въздушнопреносими подразделения и направих 189 скока, и всичките през нощта с бойна екипировка, никога не съм си падал по скоковете от самолети. Но след като придобих увереността, дадена ми в Парашутната школа, скачането с парашут вече не ме притесняваше.
Въздушнопреносимите части са уникални със способностите, които дават — а именно операции с „насилствено проникване“. Не само парашутните скокове, а типът хора, които влизат в редовете на въздушнопреносимите части, правят толкова специална тази служба.
Блата и планини
Карл Стайнър завърши курса по парашутизъм в събота и се яви в Рейнджърската школа на другата сутрин. Същия следобед той и другарите му бяха ориентирани за новия курс и получиха екипировка. Започнаха обучението си на разсъмване в понеделник.
Рейнджърската школа преследваше две основни цели: да подготви лидери на малки екипи за мисии и ситуации, с които сигурно ще се сблъскат в боя, и да ги научи на умения, които са необходими за оцеляване на вражеска територия. Това е армейското училище с най-голямо физическо натоварване за войници, които не са от частите за специални операции.