Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
В основния лагер (така се случи, че той бе разположен в красива местност) ни нахраниха с обилна вечеря — всичко, което можехме да погълнем. После извадихме оръжията и индивидуалното си снаряжение и опънахме палатките за спане. Както във Флорида, нямаше да ги виждаме често през следващите три седмици.
На другата сутрин се започна с тренировки по скално катерене с двойно въже, които се провеждаха под командването на старши сержант Стинчкомб, а той знаеше за скалното катерене и осигуряването с въжета повече от всеки друг човек, когото бях срещал.
Първо научихме как да връзваме всеки възел, необходим за операции от рейнджърски тип. След това се обучавахме в осигуряването с въжета при скалното катерене, докато усвоихме всички техники — първо на по-ниските скали (високи от девет до дванайсет метра) и после на по-високите (с осемнайсет до двайсет и четири метра височина). Накрая трябваше да се изкачваме с другаря си рейнджър, увиснал на гърба ни.
След скалното катерене имаше обучение по адаптиране на вече научени умения към планинските условия, като ориентиране в местността, оцеляване в пустошта и оперативно оцеляване.
Макар основните техники за ориентация да бяха валидни, измерването на изминатото разстояние в пресечен планински терен е по-сложно и трудно, отколкото в равнина. Например никога не можеш да бъдеш сигурен за дължината на крачката си.
След това дойде обучението за оцеляване в пустошта. В планините змиите са различни от тези във Флорида — бакърени глави22 и гърмящи змии вместо водни мокасини и коралови змии. И в планините не откриваш същите ядивни растения и плодове, които се срещат в блатата.
Обучаваха ни и как да се пазим, за да не ни забележат. Учеха ни да се държим далеч от опасни места като пътища и застроени райони (градове, къщи и т.н.) и как да пресичаме опасни площи (открити полета и пътища), без да бъдем забелязани.
Освен това патрулирахме денонощно, точно както във Флорида. Но пресеченият терен и тежкият товар (като картечници), които някои от патрула трябваше да носят, правеха нещата много по-различни и изискваха по-внимателно планиране на маршрутите за патрулиране и повече време за достигане на целта.
Както и през цялата рейнджърска програма за обучение, всеки патрул трябваше да бъде планиран и репетиран най-подробно, за да бъдем сигурни, че всичко ще бъде както трябва, и всеки курсист трябваше да знае всяка подробност от плана. Въпреки че предварително бяха определени командир и заместник-командир на патрула, човек никога не знаеше кога ще го извикат да поеме командването на патрула — най-често това ставаше в най-трудните ситуации като разгара на сражение. Един от рейнджърите (наречен оценител на трасето) придружаваше всеки патрул. Това обикновено беше някой старши лейтенант или главен сержант, а понякога участваха двама в зависимост от броя на патрулиращите. Работата им бе да оценяват изпълнението на всеки член на патрула и да присъстват при спешен случай или животозастрашаваща ситуация.
Агресорите (лошите) бяха проникнали навсякъде из района, познаваха терена по-добре от нас и бяха привлекли на своя страна по-голямата част от цивилното население, живеещо в района, което означаваше, че не можем да се доверим на никого.
В началото на декември времето се превърна в основен фактор.
Последното ни патрулиране трябваше да бъде един продължителен боен патрул за симулиране „взривяването“ на язовир „Токоа“, който се намираше на около осемдесет или деветдесет и пет километра от базовия ни лагер. Преди да тръгнем, имаше съобщения за влошаване на времето — още една сериозна пречка за изпълнение на задачата.
Нашият патрул, наброяващ взвод (около четирийсет души), беше спуснат късно една вечер с хеликоптер в зона за кацане на около пет километра южно от река Токоа и на петдесет километра от язовира нагоре по течението й. Мракът се спускаше и температурата бързо падаше, докато ние се придвижвахме в темпо към реката. Поради студа командирът на патрула реши да построим мост от три въжета, да пресечем по него реката и така да останем сухи.
Въпреки че на някои места реката стигаше до шията му и течеше доста бързо, определеният плувец стигна благополучно до другия бряг, теглейки главното въже след себе си. Той го закачи на едно дърво и се върна за двете по-тънки въжета, които щяха да служат за парапети. Щом прехвърли и тях, не ни отне много време да построим моста и да започнем преминаването на реката по него.
Може би десет души се бяха прехвърлили, когато попаднахме на засада от вражеска група с размерите на отделение от другата страна на реката (агресорът несъмнено знаеше мястото на нашия брод). Това бе може би най-уязвимата позиция, в която можехме да се озовем. Възможностите ни за отбрана бяха много ограничени.
22
Вид северноамерикански отровни змии. — Бел.ред.