Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Любимото им „оръжие“ за осигуряване на подчинение и умствена готовност бяха лицевите опори или подскоци от клекнало положение за всяко нарушение или грешка при обучението — независимо кой ги допускаше, — така че всеки ден на някой от курсистите можеше да се наложи да направи двеста или повече допълнителни лицеви опори.
През първата седмица Стайнър и останалите се обучаваха как да се приземяват с парашут от всяка посока (отляво напред, отдясно напред, отляво, отдясно, отляво назад, отдясно назад). Започваха застанали на земята в яма с дървени стърготини, подскачаха нагоре и после падаха в указаната посока. След като усвоиха това умение на земята — може би сто или повече приземявания с парашут (ПСП), — те се преместваха върху платформа за ПСП — дървена структура на метър и половина над земята. Продължаваха да падат оттам, докато станеха майстори при всеки вид ПСП.
Всеки път, когато някой правеше ПСП, той трябваше да симулира позиция „готов за приземяване“ — т.е. трябваше да се протегне нагоре и да дръпне двете предни ръчки за отваряне на своя (симулиран) парашут с плътно прибрани лакти до тялото, брадичка до гърдите, леко сгънати колена, стъпала и колена, здраво притиснати едни в други, и пръсти, леко насочени към земята. Когато докоснеше земята, той се претъркулваше в посоката, в която падането му щеше да бъде най-меко.
След ПСП те преминаха към „люлеещ се тренажор за приземяване“ — кръгла стоманена рамка, окачена на кабел над висока метър и осемдесет платформа. Обучаваният, надянал раницата на парашута, се закачваше за тази рамка, пристъпваше извън платформата и започваше да се люлее свободно. Инструкторът на земята контролираше люлеенето и определяше кога и как обучаваният да скочи на земята. Това най-често се случваше, когато той се намираше в най-неудобната за целта позиция. Устройството реалистично имитираше различните приземявания, които парашутистът можеше да направи в реални условия. Тъй като повечето наранявания се случваха при приземяванията, за обучавания беше жизненоважно да ги усвои всичките.
През втората седмица те работеха на високата десет метра кула, която осигуряваше приблизително подобие на усещането при скок от самолет, с изключение на липсата на въздушен вихър със скорост 125 възела. Според експертите десет метра е оптималната височина за предизвикване на най-силен страх: всеки, който пада от тази височина без парашут, има шанс да оцелее. Над тази височина това е невъзможно.
На върха на кулата имаше подобна на сандък структура, имитираща част от тялото на самолета. От вътрешността на този „фюзелаж“ излизаше надолу стоманен кабел под лек ъгъл в продължение на 45 метра, който след това бе закачен на около два и половина метра над земята. Обучаваният се закачваше за един скрипец, който се движеше по този кабел. При командата „Застани на вратата“, той заемаше позиция. При командата „Тръгни“ обучаваният скачаше нагоре и навън, след което незабавно заемаше свито положение на тялото и започваше да брои. До това време вече бе паднал до дължината на въжетата на парашута си, около два и половина метра, и можеше да почувства разтърсването на кабела (при действителен скок щеше да е паднал на 60 до 76 метра по времето на отваряне на парашута). Когато усетеше разтърсването, скочилият проверяваше своя (въображаем) купол, за да е сигурен, че се е разтворил напълно и е с не повече от четири скъсани въжета, и с разкъсвания, не по-големи от шлема му. Той правеше това чрез сравняване скоростта си на падане с тази на другите парашутисти във въздуха; ако падаше по-бързо от тях, преценяваше дали да отвори резервния си парашут.
По време на падането скочилият се оглеждаше, за да избегне сблъсък с другите парашутисти, и след това започваше подготовката си за приземяване, когато се намираше на около петнайсет до трийсет метра над земята. През това време вече беше стигнал до края на кабела. Веднъж озовал се там, той бе критикуван от „черна шапка“, която му нареждаше да се съвземе и да скочи отново. Около петнайсет до двайсет такива скока бяха необходими, за да може обучаваният да получи благословията „готов за истински скок“.
През последните два дни от втората седмица Стайнър и другарите му работеха на 76-метрови кули. Там обучаваният носеше специален парашут, който беше закачен на кръгла рамка с обиколка, равна на тази на истински парашутен купол. След това го издърпваха до стрелата на един кран върху кулата. На върха парашутът му се отваряше и той се спускаше до земята. Приземяването беше толкова твърдо, колкото при скок от истински самолет.