Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Все пак не е много приятно да прекараш и две трудни седмици в някое блато през лятото или в планините през зимата, с малко или никакъв сън, като трябва да се храниш от даровете на природата, когато няма храна, докато провеждаш обучение не по-малко стресиращо и натоварващо физически, отколкото са истинските бойни действия. Обучението на рейнджъри изисква от войника достигането на абсолютните граници на възможностите на съзнанието и тялото.
От друга страна, войниците, които успешно преодоляват тези изпитания, имат право да се гордеят със себе си. Най-добрите войници обикновено са завършили школа за въздушнопреносимите или рейнджърските части, а въздушнопреносимите или рейнджърските подразделения обикновено се смятат за елитни.
Независимо от всичко това, през 60-те години всеки офицер трябваше да премине през парашутна или рейнджърска школа и офицерите, които очакваха да бъдат изпратени в бойни подразделения, без значение дали в пехота, бронирани или артилерийски части, трябваше да преминат и през двете. Армията очакваше от офицерите да бъдат универсални. Не беше достатъчно да служат ефективно в собствените си технически специалности; офицерите трябваше да притежават всички умения, необходими за командването на подразделение в боя, и по-широката перспектива, която даваха тези умения. Дори от офицери, които не служеха в бойни части, като тиловаци, топографи или свързочници, се очакваше да се справят със специални бойни задачи и предизвикателства.
Всеки офицер служеше най-малко две години в бойно подразделение, преди да отиде във вида части по неговата специалност и на основния квалификационен курс за офицери за този вид части. За офицерите, които не служеха в бойни подразделения, това бе не само ценен опит сам по себе си, но и по-късно им помагаше в обслужването и поддръжката на бойните части.
Практиката в армията вече не е такава, отчасти защото недостигът на офицери означава, че службите вече не могат да си позволят този лукс, и отчасти поради начина, по който армията се разви с течение на времето. Сега армията се ръководи като бизнес, в който повечето хора са специалисти. Преди четирийсет години на всички извън техническите части се гледаше като на универсални войници. Смяташе се, че на бойното поле няма значение какъв си и си по-добър командир, ако притежаваш основните офицерски умения, които ти позволяват да се грижиш за хората си при всички обстоятелства.
В повечето отношения армията днес е по-добре подготвена и по-ефективна сила от армията преди четирийсет години, но прекратяването на бойното обучение и опит за всички офицери е истинска загуба.
Целта на Парашутната школа винаги е била да обучи войника как да постави правилно парашута и екипировката си, после как да напусне самолета, да се спусне и приземи безопасно. Досетливостта, увереността и способността да се реагира автоматично на почти всичко, което може да се случи по време на скок, са критично важни.
Курсът обикновено продължаваше четири седмици, но армията проведе опити, за да провери дали свиването му можеше да спести време и пари, без да засегне качеството на обучение, така че за класа пехотни лейтенанти от випуск 1958 г. курсът беше свит до три седмици. Всички инструктори бяха подбрани войници, майстори парашутисти — и бяха корави професионалисти.
Програмата за обучение включваше седмица тренировки на земята, седмица на кула и седмица скокове — всичките прекъсвани от натоварена програма за физическо обучение и много строга лична проверка всяка сутрин и особено през първите две седмици.
След проверката на строя от „черните шапки“ (персонал на въздушнопреносимите сили) дневното обучение започваше с едночасови занимания от трудни физически упражнения: лицеви опори, клякания, изправяния, изтегляне на лост, силни свивания в коленете, подскоци от клекнало положение и петкилометров пробег с бойни обувки. Любимата техника на „черните шапки“ при обучението за бдителност беше да излаят: „Действай!“ Това можеше да се отнася за някой индивид или за цялата група. В момента, в който някой чуеше тази дума, трябваше веднага да подскочи на около двайсет сантиметра над земята и да заеме правилната позиция за напускане на самолета — тоест брадичка до гърдите, опънати предмишници и пръсти, сякаш сграбчващи резервния парашут, прибрани до тялото лакти, и да брои: „хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди, пет хиляди“, отмервайки секундите, необходими за отварянето на парашута. Веднъж заел позиция за скок, той започваше да подскача нагоре-надолу със свити колене и пръсти, сочещи към земята. Всеки, който реагираше бавно и/или не изпълняваше коректно някоя част от тази процедура, можеше да очаква да чуе: „Направи двайсет“, или колкото лицеви опори поискаше от него „черната шапка“.