Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Междувременно командирът на патрула осигуряваше периметъра около фермата.
Прескочихме оградата на кочината, заобиколихме друг свинарник, в който имаше чифт прасета, по-големи от избраното, и се нахвърлихме върху него. В този момент човекът за ушите изпълни задачата си както трябва и увисна на ушите на животното, но хората за зурлата и опашката не се справиха толкова добре и прасето започна да квичи и да се мята насам-натам. Единственото нещо, което успях да направя, бе да скоча върху него и да забия ножа в гърлото му. Около две минути се търкаляхме с животното върху тора (който не беше съвсем замръзнал), но след малко то се отпусна. Тогава бързо го изкормих и разфасовах на четири части, за да можем да носим по-лесно вечерята си.
Цялата тази суматоха накара фермера да се появи тичешком на покритата си със сняг веранда, но една картечница откри огън (не да го нарани, а просто да привлече вниманието му) и той бързо падна по гръб и изпълзя обратно в къщата. Не ми беше приятно да взема прасето му, но по-късно научих, че армията има договор с фермерите за компенсиране на всичко, което рейнджърите курсисти вземат за храна.
След като разфасовах прасето, грабнахме храната си и навлязохме дълбоко в горите, където запалихме огън и опекохме месото. Това беше дългоочаквано угощение!
Продължихме да вървим през остатъка от нощта и през следващия ден.
Около 22,00 ч. вечерта стигнахме до позицията ни за атака, отстояща на около два километра от язовир „Токоа“. Разузнавателен патрул, изпратен напред да разучи противниковите позиции, се завърна около полунощ и докладва, че вражеска позиция с лагерен огън се намира на около сто метра северно от язовира, близо до нашия планиран маршрут. Поради тази причина командирът на патрула реши да промени маршрута и изпрати патрул от шест души, за да неутрализира вражеската позиция (аз бях в този екип). Щяхме да направим това, когато останалите от патрула заемат позиция за атака срещу язовира.
Операцията трябваше да започне в 5,00 ч. След атаката щяхме да стигнем до една поляна на около километър разстояние, откъдето в 6,00 ч. щяха да ни изтеглят хеликоптери.
Целият патрул тръгна от позицията за атака в 3,00 ч., като се движеше много предпазливо. След час моят екип се отдели и се насочи към вражеската позиция северно от язовира. Когато приближихме, видяхме огъня и поне двама часови на агресорите близо до канавката от далечната страна на пътя. Те се бяха разположили в падина и брегът зад тях се издигаше на девет метра височина. Прекосихме пътя и ги заобиколихме, използвайки брега като прикритие, и след това пълзяхме последните двеста метра, докато не се озовахме директно над тях.
В 5,55 ч. дойде съобщение по радиостанцията, че останалата част на патрула е заела позиция за атака. След секунди четиримата скочихме от високия бряг точно върху „лошите“ и ги притиснахме на земята. Вързахме ги и им запушихме устите, преди да са разбрали какво става.
Горе-долу по същото време чухме как останалата част от патрула започна атаката срещу язовира, въпреки че нямаше много стрелба — може би десет откоса или по-малко. Това ни се стори малко странно (обикновено използвахме голяма огнева мощ), но тогава си помагахме с оръжията при изкачването на стръмните, замръзнали склонове и цевите на пушките ни бяха прекалено пълни с лед, за да стрелят.
Използвах запаления от „лошите“ огън и затоплих гърба си на него. Стоях така може би повече от две минути — но това бе достатъчно, за да задрема и да падна назад в огъня, при което подпалих куртката си. Слава Богу, че имаше сняг. Излишно е да казвам, че моментално се събудих и успях да се претърколя на снега и да угася дрехата — въпреки че целият й гръб изгоря.
Не разполагахме с много време, за да размишляваме над това. Скоро щеше да съмне и трябваше да стигнем до поляната преди зазоряване.
Затичахме се.
Времето вече бе започнало да се оправя и макар да забави с два дни изпълнението на мисията ни, хеликоптерите идваха да ни вземат. Когато наближихме поляната, чухме рева на пристигащите машини. При кацането им хвърчеше сняг навсякъде — най-красивата гледка, която бях виждал от седем седмици.
Отлетяхме обратно до базовия лагер на рейнджърите в Дахлонийга, където ни очакваше голямо посрещане. Там беше полковникът — командир на рейнджърите, заедно с екип лекари и свещеник. Докторите ни прегледаха, но не откриха нищо сериозно (имаше леки измръзвания — уши и пръсти на ръцете и краката). Последва гореща храна — всичко, което можехме да погълнем. После ни натовариха на автобуси и ни изпратиха обратно във Форт Бенинг.