Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Винаги съм обичал живота на открито. Истински се наслаждавам на пустошта и нейните предизвикателства. Затова като оставим настрана неудобствата — постоянната влага, студа и липсата на сън, — фазата „Флорида“ наистина ми хареса. Никога преди не бях живял в истински голямо блато — и особено в някое толкова коварно и опасно като Окифеноки. Жълтата река тече право през него — много бърза, дълбока и опасна. Човек лесно може да се удави в нея, особено през нощта, ако не я познава. Тоест можеш да вървиш до кръста във водата на блатото и изведнъж — бам, озоваваш се в бърза, силна и дълбока река, която протича направо през неподвижната блатна вода. Това е опасно!
Когато изминаха трите седмици, повечето от нас, които започнахме курса, все още се държахме и очаквахме следващата фаза, въпреки че някои бяха отстранени — поради начина им на мислене, липса на мотивация, физическо изтощение или по друга причина; останалите никога не разбрахме точно защо. Разбирахме, че някой е отстранен, когато виждахме човек от курса да стои с пълна мешка в края на летателна полоса № 7, която се намираше близо до основния ни лагер, и да чака самолета от Форт Бенинг, който пристигаше на всеки три дни. Неиздържалият изпитанието оставаше на полосата сам до кацането на самолета. Не мога да си представя колко унизително трябва да е било това. Поне за мен щеше да бъде ужасно.
Планинската фаза. Върнахме се от последния си патрул във Флорида следобед една събота, приключихме с доклада си и започнахме да почистваме и връщаме оръжието, което щеше да остане в лагера. След обилна вечеря в столовата си легнахме някъде около полунощ — жадуващи така необходимия ни сън.
Около 3,00 ч. сутринта в неделя рейнджърите тичешком влязоха в лагера и се развикаха:
— Стройте се след десет минути. Излезте с цялото си снаряжение, готови за път.
Изскочихме от леглата (бяхме заспали с униформите), бързо обухме сухия си чифт обувки, нарамихме рейнджърските си раници и се строихме на определеното ни място. Командирът на лагера, майор, застана пред строя и обяви:
— Врагът осъществи голям пробив в северната част на оперативния район. — Северна Джорджия. — Трябва да тръгнете незабавно като крайно необходимо подкрепление в този сектор на бойната зона. — След десет минути пристигнаха автобусите и потеглихме за Северна Джорджия.
Не помня добре това и пътуване, защото спах през по-голямата част от пътя. Но си спомням, че около обяд автобусите спряха до ресторант „Хауърд Джонсънс“ някъде в Централна Джорджия (несъмнено всичко бе уредено предварително) и чухме следното съобщение:
— Ще останем тук един час. Това е последният ви шанс да се нахраните, преди да пристигнем на фронта.
Никога няма да забравя изненаданите местни семейства, които очевидно току-що бяха излезли от църковните служби, когато нахлухме с камуфлажните си униформи и боядисани лица. Но те бързо разбраха кои сме, особено след като лейтенантът рейнджър, който ни придружаваше, обяви:
— Рейнджъри, разполагате с петдесет минути, преди да се върнете в автобусите.
Не знам как бе възможно да се сервира на толкова много хора за такова кратко време, но персоналът на ресторанта се справи с това и всички бяхме добре нахранени.
Обратно в автобусите и обратно към съня.
Около 16,00 ч. напуснахме магистралата там, където чакълест път навлизаше в горите, а наоколо бяха паркирани няколко празни камиона по два тона и половина. Един капитан рейнджър стоеше по средата на пътя. Веднага щом слязохме и се строихме пред него, той ни съобщи, че не е безопасно да продължим с автобусите, защото в района са забелязани вражески патрули. Налагаше се да вземем камионите. Той ни показа покритите с пясъчни торби платформи на камионите и ни предупреди, че трябва да сме готови за засади. Тъй като нямахме никакви оръжия, се зарадвахме на придружаващата всеки камион охрана от двама въоръжени войници. Макар да не разполагахме с индивидуалните си оръжия, бяхме репетирали многократно действия от конвой камиони срещу засади, така че знаехме какво да правим в случай на нужда.
Вероятно бяхме изминали не повече от осем километра, когато попаднахме на засада от окопал се „вражески“ взвод. Разбира се, всичко беше само експлозиви и халосни патрони, но те наистина стреляха здравата по нас. Бързо изскочихме от камионите и се хвърлихме в една канавка до пътя. Когато пушекът се разнесе, ни строиха отново на пътя, съобщиха ни, че камионите са унищожени и се налага да тичаме през останалата част от пътя — около осем километра, повечето от които по нанагорнище.