Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Единственото разумно нещо, което командирът на патрула можеше да предприеме, бе да заповяда всички да влязат във водата и да доплуват до другата страна.
Престрелката не трая дълго, но повечето от нас се измокриха, а заваля и сняг. Докато патрулът се прегрупира и потеглим по маршрута си, вятърът се засили, температурата спадна още повече и около полунощ дрехите ни започнаха да замръзват. В този момент рейнджърът, оценител на трасето, нареди на командира да започнем да тичаме, за да сведем до минимум възможността за хипотермия — мъдро решение!
След около час снегът вече беше дълбок около десет сантиметра и няколко от курсистите започнаха да изостават, включително моят приятел. Той се отпусна на снега и започна да се моли някой да му пръсне мозъка с окопната лопата. Той беше силен и решителен офицер и аз знаех, че не говори сериозно. Освен това ние дори не носехме лопати.
Помислих да се опитам да го нося, но моментално осъзнах, че това е невъзможно, защото вече мъкнех картечницата 30-ти калибър. Ударих му плесници, за да се опитам да го накарам да дойде на себе си и той се осъзна поне дотолкова, че да се надигне на колене. Но това не бе достатъчно. Патрулът се отдалечаваше, тичайки, а ние изоставахме. Знаех, че трябва да го накарам по някакъв начин да се движи, преди разстоянието между нас и групата да стане прекалено голямо, и затова го ритнах здравата по задника. Той се изправи, олюля се, измърмори нещо, започна да подтичва и после отново се затича. Държах го пред себе си и го ръчках до разсъмване, когато отново се предаде. Макар да падна още два или три пъти, същата тактика свърши отново работа. (По-късно се оказа, че той не помни нищо от тази нощ.)
И други курсисти имаха подобни проблеми, но техните приятели сториха всичко възможно, за да ги накарат да продължат.
На разсъмване все още валеше силен сняг, облаците почти докосваха върховете на дърветата и повечето от компасите ни бяха прекалено замъглени, за да виждаме посоката. За щастие някои все пак работеха, за да не се отклоним от маршрута.
През целия ден кретахме из планините, все още спазвайки маршрута си. Следобед натрупа такъв дълбок сняг, че патрулът трябваше непрекъснато да редува най-силните си мъже отпред, за да разчистват пъртина.
По план трябваше да се срещнем на свечеряване с партизанска група, за да получим хранителни припаси. Пристигнахме на мястото на срещата, осигурихме периметъра и чакахме цял час, но никакви партизани не се появиха и, разбира се, нямаше никаква храна.
В този момент оценителят на трасето реши, че понеже се намираме много дълбоко в тила на врага и времето е много лошо, може да бъде безопасно да продължим пътя си по пътищата. Пътят, до който ни заведе, бе приятна гледка и си личеше, че никой не е минавал по него от началото на снеговалежа. Така можехме да се движим по-бързо и да наваксаме изгубеното време.
Около полунощ самият аз започнах да се затруднявам. Наистина не се предадох, защото продължавах да вървя. Но докато кретах напред, нямах представа нито кой съм, нито накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да продължавам да вървя и да остана с другите. Предполагам, че съм се намирал в това състояние на делириум в продължение на три или четири часа.
На разсъмване слязохме от пътя и продължихме да се движим на около половин километър навътре в горите, успоредно на него. Но с падането на нощта отново се върнахме на пътя. Въпреки че снегът спря, преспите бяха дълбоки до коляно и беше много студено — предполагам, че температурата бе някъде около –18 градуса. Не бяхме вкусвали храна от тръгването си преди два дни и хората започваха да изпитват страшен глад.
Около 22,00 ч. стигнахме до една ферма и чухме грухтенето на прасета. Предадоха по веригата въпроса дали някой знае как се коли и разфасова прасе.
— Аз мога — отвърнах и се запътих напред. Но когато видях тежащото около сто килограма прасе, разбрах, че ще ми трябва помощта на още трима души. Единият трябваше да го хване за зурлата, за да не квичи. Друг да го сграбчи за ушите, за да държи главата му неподвижна. Третият трябваше да го държи за опашката, за да не се мята и да не ни разхвърли из кочината.
Въпреки че никой друг от патрула нямаше никакъв опит с прасета, всички бяха толкова гладни, че не след дълго се появиха трима доброволци. Обясних на всеки задълженията му (човек за зурлата, втори за ушите и трети за опашката) и четиримата влязохме в кочината. Знаех, че няма да е лесно, но трябваше да изпълним задачата си, ако искахме да ядем.