Зона 51: Началото
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Началото». Краткое содержание книги:
Любопитен репортер и „уфоманиак“ се промъкват в забранен район, наричан Зона 51. Повече никой не ги вижда.
— Където е имало още надписи, така ли? — попита Кели.
— Е, да не изпадаме в подробности, млада госпожице. През 1955 г. Военноморските сили, под ръководството на адмирал Бърд, тогавашният експерт по Антарктида, започнаха операция „Дълбоко замразяване“. В хода й бяха изградени пет поста по крайбрежието на Ледения континент и три във вътрешността. Така поне бе съобщено на пресата. Но в действителност бе построена още една, девета, дълбоко засекретена станция, която така и не се появи на нито една карта. През 56-та аз също отлетях за Антарктида, за да видя на място какво става. Станция „Скорпион“, както я бяха нарекли, се намираше на хиляда и шестстотин километра от брега, в средата на платото… — фон Сеект спря за миг, сетне продължи — в средата на нищото, ако трябва да бъда искрен. На хиляди километри наоколо само лед и сняг! Показаха ми мястото на картата, но какво от това? Не можех да се ориентирам. Отне им цялото лято на 55-та, за да превозят екипировката, която им беше нужна. Започнаха да копаят през 1956. За четири месеца достигнаха дълбочина от три километра, на каквато се намираше обектът. Най-сетне пробиха отвор към грамадна ледена кухина и това откритие ужасно ни зарадва. Бояхме се, че скакалците могат да бъдат повредени или смазани от огромната тежест на леденото покритие. Първо, разбира се, в кухината бяха спуснати телевизионни камери и хората на повърхността потвърдиха подозренията ни — вътре наистина имаше още дискове. Наложи се да се разшири отворът достатъчно, за да се спуснем при тях. Нямате представа каква красота! Грамадна галерия под ледовете. Почти колкото Втори хангар. Там, вътре, бяха останалите седем скакалци. Подредени в редица. Великолепно запазени — всичко се съхранява чудесно в ледовете на Антарктида. Знаете ли, че са намирали храна от първите експедиции и тя е ставала за ядене?
— Затова ли са ги оставили там? — попита Кели. — За да бъдат запазени?
— Не вярвам — отвърна фон Сеект. — Тези от Невада също функционираха нормално. Вярно, че пустинният климат също предпазва от силите на корозията.
— Но тогава защо Антарктида? — попита тя.
— Иска ми се да зная отговора.
— Някакво предположение? — вметна Търкот. — Все нещо ти е идвало на ум.
— Мисля, че са ги оставили там, защото това е най-недостъпното място на Земята.
— Тоест, който и да ги е оставил, не е искал да бъдат намерени?
— Може би. Така излиза. Или пък са очаквали, че когато ги открием, ще разполагаме с достатъчно развита техника, за да преодолеем бариерата на ледената покривка.
— Но корабът-майка и другите два скакалеца са били оставени в Невада — отбеляза Кели. — Което не е чак толкова недостъпно, колкото Антарктида.
— Вярно, теренът и климатът в Невада не са тъй сурови към човека — съгласи се фон Сеект. — Но аз мисля, че сме се натъкнали на пещерата случайно. Освен това дори тя изискваше солидни инженерни познания, за да бъда отворена. Не, склонен съм да мисля, че корабите са били оставени с намерението, че няма да бъдат открити.
— Защо седем в Антарктида и два в Невада? — поклати учудено глава Кели.
— Не зная — отвърна фон Сеект. — Ще трябва да попитаме тези, които са ги оставили.
— И какво стана после в Антарктида? — попита Търкот.
— Изгубихме три години, докато извадим скакалците. Първо, инженерите трябваше да разширят отвора до дванадесет метра — при това можеха да работят само шест месеца в годината. След това се наложи да се построят шест междинни платформи по пътя, за да се извършва пренасянето на етапи. Накрая, трябваше да се реши не по-леката задача дисковете да бъдат изтеглени до брега, където вече ги очакваха корабите на флотата, за да ги транспортират до Щатите. Цяла поредица от непредсказуеми инженерни предизвикателства. И едва след това започна истинската изследователска работа в Зона 51, където се опитвахме да разберем как летят, а сетне и да полетим на тях. Сега вече можехме да разглобим няколко от скакалците. Каква е равносметката след всичките тези години? Знаем как да летим с тях, но и досега нямаме ни най-малка представа за принципите, които използват при движението си. Което означава, че все още не сме наясно с пълния обем на техните възможности. Да не говорим за това, че на борда им има предостатъчно уреди, чиито функции и предназначение са ни напълно неизвестни.
— Какво друго имаше на плочиците? — попита Търкот.
— Схеми на различни места. Символи, които не можехме да разчетем. Не зная, не работех върху това. Както ви казах, всеки от нас познаваше само част от цялостната картина. А и плочиците се намираха в Дълси, нямах никакъв пряк достъп до тях, нито до резултатите от работата на другите. За последен път съм посещавал това място през 1946 г. Не го помня много добре, но съм сигурен, че ако са имали някакъв успех в разчитането на надписите, щяха да ни съобщят и на нас, в Зоната.