Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
Бела продължи да се крие от него, а той се замисли за първата им
среща, когато го бе изненадала в залата за тренировки преди толкова
много седмици. Беше го поразила. Като последен глупак се бе заковал на
място и втренчил поглед в нея. Все още имаше същото въздействие върху
него. Като че ли имаше вграден бутон за изолиране от реалността, за
който само тя притежаваше дистанционното управление.
Прочисти гърлото си.
— Според мен изглеждаш така, както винаги си изглеждала.
Извърна се и чу риданието й. После второ. И трето. Хвърли поглед
през рамо.
— Бела… Господи…
— Съжалявам — каза тя, заровила лице в дланите си. — С-съжалявам.
Върви. Д-добре съм… Съжалявам, добре съм.
Той отиде при нея и седна на ръба на леглото. Искаше му се да
можеше да се изразява добре и красиво.
— Няма за какво да съжаляваш.
— Нахлух в стаята ти, в леглото ти. Заставих те да спиш до мен.
Накарах те да ме нахраниш. Толкова много… съжалявам — пое си дълбоко
дъх и се успокои, но отчаянието й все още не си бе отишло, носещо със
себе си мириса на дъждовни капки върху горещ тротоар. — Знам, че
трябва да си тръгна, че не ме искаш тук, но просто имам нужда… Не мога
да се върна у дома. Лесърът ме отвлече оттам, затова не мога да понеса
мисълта да живея в същата къща. Не искам да бъда и със семейството си.
Няма да разберат какво преживявам, а нямам нужната енергия да им
обяснявам. Имам нужда от време, за да изхвърля спомените от главата си, но не мога да бъда и сама. Макар че не искам да виждам никого, освен…
Тя млъкна рязко. Той каза:
— Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.
Тя отново зарида. По дяволите. Май не това трябваше да каже.
— Бела… Аз… — какво трябваше да направи?
«Протегни ръка към нея, глупако. Вземи ръката й в своята.» Не
можеше.
— Искаш ли да си тръгна? Да ти дам свободно пространство?
Още хлипания, после тя прошепна:
— Имам нужда от теб.
Ако бе чул правилно, можеше единствено да я съжалява.
— Бела, престани да плачеш и ме погледни — тя си пое дълбоко дъх и
изтри сълзите си. Когато се увери, че е привлякъл вниманието й, каза: —Не се тревожи за нищо. Ще останеш тук, колкото искаш. Изяснихме ли се?
— тя просто го гледаше втренчено. Кимни, за да знам, че си ме чула — тя
потвърди и той се изправи. — Аз съм последното, от което имаш нужда.
Така че престани веднага с тези глупости.
— Но аз…
Той тръгна към вратата.
— Ще се върна преди зазоряване. Фриц знае как да ме намери… Ъъъ, не само мен, а всички нас.
След като я остави, Зи закрачи по коридора със статуите и мина
покрай кабинета на Рот и грандиозното стълбище. Почука на четвъртата
врата. Не последва отговор. Почука отново.
Слезе на долния етаж и намери онзи, когото търсеше, в кухнята.
Мери, жената на Рейдж, белеше картофи. Много картофи. Като че ли
щеше да храни цяла армия с тях. Вдигна сивите си очи и ножът замръзна
във въздуха. Огледа се, сякаш бе сигурна, че той търси някого другиго.
Или може би просто се надяваше, че не е сама с него.
— Можеш ли да отложиш това за малко? — попита Зи, като кимна
към купа картофи.
— Хм, разбира се. Рейдж винаги може да хапне и нещо друго. Освен
това Фриц щеше да получи припадък, когато разбра, че се каня да
приготвя храната. Какво… От какво имаш нужда?
— Не аз. Бела. В момента има нужда от приятел.
Мери остави ножа и наполовина обеления картоф.
— Нямам търпение да я видя.
— В стаята ми е — Зи се обърна рязко. Вече мислеше по кои точно
улички да стигне до центъра на града.
— Зейдист?
Той спря с ръка на бравата.
— Какво?
— Грижиш се добре за нея.
Той се замисли за кръвта, която бе погълнала. И за желание то си да
има тялото й.
— Всъщност не е така — подхвърли през рамо.
«Понякога трябва да започнеш от начало», помисли си О., докато
тичаше през гората.
На около триста метра от мястото, където бе оставил пикапа
дърветата отстъпваха място на равна ливада. Той спря, докато все още бе
в прикритието на боровете.
Отвъд бялото одеяло на снега се намираше къщата на съпругата му. В
чезнещата светлина на деня домът й бе съвършената американска мечта, олицетворение на благополучието на средната класа. Единственото, което
липсваше, бе пушекът, излизащ от комина, изграден от червени тухли.
Извади бинокъла си и огледа района, след това го фокусира върху къщата.
Видя много следи от гуми по алеята и от стъпки, които водеха до
входната врата, което го разтревожи и го накара да мисли, че жилището