Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Трябва да вървя — казва той и докосва леко бузата й с ръка. — Но преди да си тръгна, трябва… трябва да ти дам още нещо.
— Така ли? — тя повдига вежди и вдига ръка, за да поеме неговата.
— На леглото — независимо от това дали приема думите му като обяснение или заповед, тя реагира незабавно — качва се на леглото, дори без да си събува обувките, и застава на колене. Уилям се качва след нея, събирайки полите й на големи, меки дипли, отмятайки копринената зеленина към гърба й. Турнюрът, привързан към кръста, превръща повдигнатите фусти в абсурдно висока купчина, която скрива отражението й в огледалото.
— Не мога да виждам лицето ти — казва той.
Още докато той смъква дългите й дантелени гащи, тя издига нагоре глава, извивайки тялото си по начин, достоен за Ламарк и неговата теория на еволюцията, челюстта й потръпва, устата й е полуотворена от напрежение. Над планината от изпомачкан плат той вижда всичко това и още много други неща, отразени в огледалото.
Тя е стегната и учудващо суха отвътре. Плътта на това момиче очевидно се нуждае от повече влага — навсякъде, може би трябва да яде по-мазни храни, или й липсва някаква друга основна хранителна съставка. Колко странно, докато той беше в устата й, имаше чувството, че тя няма зъби, докато сега, във вагината й, нежната плът на пениса му е възпирана от гънки неподатлива плът. Въпреки това той успява да се пребори с това неудобство, макар да присвива един-два пъти очи от усилие, упорства, докато неговият и нейният орган успяват да намерят взаимо-изгодна позиция — и тогава свършва светкавично.
Само след минути, когато той вече е навлякъл топлия си и още леко влажен панталон и подава на Шугър още една монета, внезапно го обзема опасението, че няма да я види отново. (При това не без основание — нима не помни онова момиче в Париж, което не се превземаше, ако се държат с него малко по-грубо — на раздяла тя му обеща „А demain!“13, а на другата сутрин беше изчезнала!).
— Ще бъдеш ли тук утре? — пита той.
Шугър сбръчква чело, като че ли с въпроса си той отново е подхванал разговора, който водеха в „Камината“ — за Смъртта, Съдбата и човешката Душа.
— Ако е рекъл Бог — допуска тя с бледа усмивка.
Той стои на прага на стаята, бави се умишлено, но съзнава, че ако остане още малко, ще започне да се държи като глупак.
— Е, довиждане, господин Хънт — тя го целува по бузата. Устните й са сухи като хартия, дъхът й е ароматен като парфюмиран сапун.
— Да… аз… но… но трябва да ти кажа… името… името, Джордж Хънт. Аз — срам ме е да си призная — то е измислено. Невинна лъжа. За да не ми досаждат онези три момичета, които седнаха на масата ми в „Камината“.
— Човек трябва да внимава кому казва името си — съгласява се Шугър.
— Дискретността е много осмивана добродетел — отбелязва Ракъм.
— Не сте длъжен да ми казвате нищо.
— Уилям — отвръща той незабавно. — Казвам се Уилям.
Тя кимва — приемайки тази проява на интимност любезно и мълчаливо.
— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.
Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.
„Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи“, молят очите й, а тя кимва и казва:
— Както желаете.
— Но тук ме наричай Уилям.
— Уилям — повтаря тя. — Уилям.
Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.
Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.
13
(фр.) — До утре. — Бел.прев.