Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Наистина ли имате калорични сухари?
— Разбира се. В тях слагат нещо, което не ти позволява да се вълнуваш. Като атомната бомба, само че с обратно действие.
— Не мога да повярвам.
— Ние имаме най-ужасните военни тайни, които една генералска съпруга някога е споделяла с друга. Тази за калоричните сухари е най-незначителната. Следващия път ще пуснем над цяла Венеция ботулизъм от петдесет и шест хиляди фута. Така е — те ти дават антракс, а ти им даваш ботулизъм.
— Но това ще бъде ужасно!
— Ще бъде още по-лошо — увери го полковникът. — Не е секретно. Всичко е публикувано. И докато това трае, можеш да чуеш Маргарет да пее „Звездното знаме“, ако радиото е настроено добре. Мисля, че това може да се уреди. Не бих казал, че гласът й е кой знае какъв. Не за нас, защото на времето сме слушали големи гласове и знаем какво е глас. Но сега всичко е номер. Радиото може почти да докара гласа. А „Звездното знаме“ е надежда почти до края.
— Мислите ли, че ще ни пуснат нещо тук?
— Не. Никога не са го правили.
Полковникът, гневен, измъчен, безпомощен, но временно закрепен от таблетките, сега генерал с четири звезди, каза: „Ciao, Доменико“, и излезе от „Грити“.
Пресметна, че му трябват дванайсет минути и половина, за да иде до мястото, където неговата истинска любов щеше навярно да стигне малко по-късно. Измина разстоянието внимателно и без да бърза. Мостовете си бяха все същите.
Глава двадесет и четвърта
Неговата истинска любов седеше до масата точно в уреченото време. На силната утринна светлина, която падаше върху наводнения площад, тя беше красива, както винаги.
— Заповядай, Ричард. Добре ли си? А?
— Разбира се — каза полковникът. — Ти, чудна хубост!
— Обиколи ли всички наши места на пазара?
— Само някои. Не отидох там, където продават диви патици.
— Благодаря ти.
— Няма защо. Аз никога не ходя там без тебе.
— Не мислиш ли, че трябва да дойда на лов?
— Не. Уверен съм, че не бива. Ако Алварито искаше да дойдеш, щеше да те покани.
— Може да не ме е поканил точно защото е искал да отида.
— Вярно — каза полковникът и се замисли за секунда над думите й. — Какво ще ядеш?
— Тук закуската не струва, а и аз не харесвам Площада, когато е наводнен. Тъжен е и гълъбите няма къде да кацат. Весело е наистина, но накрая, когато децата започнат да играят. Да идем ли да закусим в „Грити“?
— Искаш ли?
— Да.
— Добре. Ще закусим там. Аз вече хапнах.
— Наистина ли?
— Ще пия кафе с топли кифли и само ще ги докосвам с пръстите си. Ужасно ли си гладна?
— Да — призна си тя искрено.
— Ще се нахраним солидно — каза полковникът. — Ще ти се иска изобщо да не си чувала за никаква закуска.
Вървяха, а вятърът ги удряше в гръб и косата й се развяваше по-волно и от знаме. Тя го попита, притискайки се:
— Все още ли ме обичаш на студената, силна, венецианска светлина на утрото? Тя е наистина студена и силна, нали?
— Обичам те, а тя е студена и силна.
— Обичах те през цялата нощ, докато се пързалях със ските в тъмнината.
— Как става това?
— Същите писти, само че е тъмно и снегът е потъмнял. Пързаляш се по същия начин — сдържано и с лекота.
— През цялата нощ ли се пързаля? Сигурно си се спускала много пъти.
— Не. След това спах здраво и дълбоко и се събудих щастлива. Ти беше до мене и спеше като бебе.
— Не бях до тебе и не спях.
— Сега си с мене — каза тя и се притисна силно към него.
— Ето, почти стигнахме.
— Да.
— Казах ли ти вече както трябва, че те обичам?
— Да. Но пак ми кажи.
— Обичам те. Приеми го, моля те, направо и съвсем официално.
— Ще го приема както искаш, стига да е истина.
— Това се казва отношение! Ти, добро, храбро, прекрасно момиче. Отметни косата си встрани, когато стигнем до върха на моста, и я остави да се вее коса.
Сбърка нарочно, като употреби коса вместо косо.
— Това е лесно — каза тя. — Харесва ли ти?
Погледна я, видя във вятъра профила й, чудната утринна руменина, гърдите, повдигащи черния пуловер, очите и каза:
— Да, харесва ми.
— Много се радвам — отговори тя.
Глава двадесет и пета
В „Грити“ Gran Maestro ги настани на масата до прозореца, който гледаше към Канале Гранде. Освен тях в столовата нямаше никой друг. Gran Maestro беше празнично настроен и се чувствуваше добре в утрото. Свикваше малко по малко с язвата, а и със сърцето. Когато не усещаше болката, не се сещаше за нея.