Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
Gran Maestro отговори:
— Благодаря ви, госпожо.
— Трябваше ли да кажа „хапката“ вместо „папането“? — попита момичето полковника.
— Те са равностойни.
— Така ли говорехте на запад, когато беше момче? Какво казвахте на закуска?
— Закуската се сервираше или предлагаше от готвача. Той казваше: „Хайде, плюскайте, кучи синове, или ще я изхвърля!“
— Трябва да го науча, защото ще ми потрябва, когато сме в имението. Някой път, когато дойдат на обед английският посланик и скучната му жена, ще накарам лакея да извика: „Хайде, плюскайте, кучи синове, или ще я изхвърля!“
— Посланикът ще се опули — каза полковникът. — Но това ще бъде интересен експеримент.
— Научи ме нещо, което мога да кажа на истински американски на сипаничавия, ако дойде. Просто ще му го прошепна в ухото, сякаш му определям среща, както е било едно време.
— Зависи от това как изглежда. Ако е много мрачен, можеш да му прошепнеш: „Виж какво, Мак, когато се хвана, ти обеща да бъдеш мъжко момче.“
— Прекрасно! — възкликна тя и го повтори с глас, който беше научила от Ида Лупино. — Мога ли да го кажа на Gran Maestro?
— Разбира се. Защо не? Gran Maestro!
Gran Maestro се приближи и се наведе напред учтиво.
— Виж какво, Мак, когато се хвана, ти обеща да бъдеш мъжко момче.
— Не отричам — отговори Gran Maestro. — Благодаря ви, че го казахте така точно.
— Ако онзи се появи, а ти искаш да говориш с него, след като се е нахранил, прошепни му в ухото: „Избърши жълтото от брадата си, Джак, ставай и се омитай.“
— Ще го запомня и ще се упражнявам вкъщи.
— Какво ще правим след закуска?
— Да се качим ли горе, да погледаме картината и да видим дали има някаква стойност, имам предвид дали струва на дневна светлина?
— Хайде — каза полковникът.
Глава двадесет и седма
Горе стаята беше вече разтребена и полковникът, който очакваше да я завари разхвърляна, остана доволен.
— Застани до него — каза той. После се сети и добави: — Моля те.
Тя застана до портрета, а той го погледна от мястото, от което го бе гледал предишната нощ.
— Не може да става и дума за сравнение — каза той. — Нямам предвид прилика. Приликата е поразителна.
— А трябва ли да се прави сравнение? — попита момичето и отметна назад глава. Тя стоеше до портрета със същия черен пуловер.
— Не, разбира се. Но снощи и на зазоряване сякаш не разговарях с портрета, а с тебе.
— Много мило от твоя страна, значи е имало полза от него.
Лежаха на леглото и момичето го попита:
— Никога ли не затваряш прозорците?
— Не. А ти?
— Само когато вали. Мислиш ли, че си приличаме?
— Не зная. Не сме имали много голяма възможност да разберем.
— Никога не сме имали добра възможност. Но все пак достатъчна, за да разбера за себе си.
— И след като си разбрала какво, по дяволите, си получила?
— Не зная. Нещо по-хубаво, предполагам, от това, което съм очаквала.
— Правилно. Трябва да се стремим да бъде така. Аз вярвам, че човек може да постигне повече от целта, която си е поставил. Но понякога сме принудени да се съмняваме в това.
— Кое е най-голямото ти страдание?
— Заповедите на хората — каза той. — А твоето?
— Ти.
— Не искам да бъда страдание. Бил съм много пъти жалък кучи син. Но никога не съм бил нечие страдание.
— Е, сега си мое.
— Добре — каза той. — Да приемем, че е така.
— Много мило, че го приемаш така. Тази сутрин си много учтив. Толкова съжалявам, че с нас се получава така. Моля те, притисни ме силно и нека да не говорим, нито да мислим колко по-различно можеше да бъде.
— Дъще, това е едно от малкото неща, които знам да правя.
— Ти знаеш много, много неща. Не говори така.
— Вярно — съгласи се полковникът. — Знам да нападам и да отстъпвам. И какво още?
— Знаеш много за картините, за книгите и за живота.
— Това е лесно. Гледаш картините непредубедено, възприемаш книгите, доколкото ти е възможно, и живееш живота.
— Не си сваляй куртката, моля те.
— Няма.
— Правиш всичко, когато кажа „моля“.
— Правил съм неща и когато не си го казвала.