Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Над всичко това се разнасяше познатият във всички подобни кафенета меланхоличен набор от звуци: дрънкането на касата, свистенето на машината за кафе, гласове с различна тоналност, звън на чаши и лъжички, на вилици и ножове, потракващи в чиниите. Въздухът бе наситен с цигарен дим и подправен с миризмата на кухня.
Тогава го видях.
Той седеше през пет или шест маси и не ме забелязваше. Очите му се рееха във въздуха напрегнато, тъй както се вторачват пред себе си хората, когато не желаят да виждат нищо. Държеше чашата с кафе пред лицето си, сякаш се опитваше да се скрие зад нея: висок нескопосан мъж, някак трогателен като кученце. За мое удоволствие констатирах, че косата му е започнала да посивява, а той си бе все така блед като преди. Не знам защо, но го считах за свой шурей. Казваше се Ларш Виик, беше преподавател и съпруг на жената на име Беате, моя съпруга някога. Той бе новият баща на Томас.
Седях и го държах под око и той не можа да избегне да погледне към мен, преди да си тръгне. После сякаш внезапно ме откри, усмихна се и дойде при мен.
— Здравей — каза.
— Здравей — казах.
— Имах свободен час, чудех се какво да правя, та излязох да пия едно кафе.
— Как е Томас?
— Добре. Ходи на детска градина, знаеш, нали, наесен ще тръгва на училище.
— Знам, все още се интересувам.
— Аз не исках да кажа… Но… Няма защо, няма защо да се сърдим повече един на друг. Всичко беше толкова отдавна.
— Всичко след известно време ни се струва отдавна.
Това бе една утеха. След известно време и споменът за Юнас Андресен щеше да избледнее, както избледняват всички картини — след известно време.
— Но сега трябва да тръгвам.
— Да, да. Поздрави и на двамата.
— Ще предам. Всичко хубаво.
Той се усмихна облекчен и си тръгна: висок, непохватен мъж, който се беше оказал по-добър съпруг от мен. Вдигнах чашата с кафе след него като мълчалив поздрав. След няколко минути и аз се отправих в същата посока.
Предварителният арест за жени не е в окръжния затвор в Берген, а се намира в мазето на полицията на същия етаж, където е изтрезвителното отделение.
Срещнахме се с Паулус Смит пред сградата. Той беше точен, привикнал със строгата съдебна процедура.
Влязохме в стаята за пропуски и почакахме там дежурната полицейска служителка, която щеше да ни отведе до килиите. Смит бе добре известен, та не стана нужда да се легитимира. Аз бях заедно с него, та той бе и моята легитимация. Освен това тук познаваха лицето ми. Не идвах за пръв път, а сигурно и за последен, между тези врати.
Венке не беше в килията за осъдени, но нейната беше съвсем същата: тясна, продълговата и само с едно прозорче, високо горе на стената. Прозорчето бе покрито с матово стъкло и метална мрежа. В килията имаше нар и едно дървено ведро, а в другия ъгъл — умивалник на едната стена, а встрани от него висеше кърпа. На умивалника лежеше опакован в светлочервена хартия сапун, като идиличен сутрешен подарък от любовник. Встрани от умивалника имаше стол, а от стената можеше да се разгърне дървена поставка, която би могла да служи за писане, за облягане на ръцете или за облягане на главата, всичко в зависимост от настроението.
Когато влязохме, Венке Андресен стоеше в дъното на килията, почти под прозорчето. Косата й не бе сресана, лицето й беше сиво-бледо като стените наоколо, а освен това очите и устните й имаха синьо-черен цвят, цветът на безнадеждността. Тя се бе преоблякла и носеше черен панталон и бяло поло, а върху него приятна сива фланела. За последните четирийсет часа беше остаряла с няколко години.
Венке гледаше ту мен, ту Смит, ту жената полицай и не проговори нито дума, преди дежурната да затвори вратата зад себе си, хвърляйки ни многозначителен поглед: тя щеше да стои все там — пред вратата. Тогава Венке отвори уста и погледът й се закова върху мен.
— Варг…
Кимнах:
— Здравей, Венке.
Стоях точно до масивната стоманена врата, съзнавайки присъствието на дребния белокос мъж до мен. Съвсем не си правех илюзии, че той би могъл да пропусне и най-малкия нюанс в разговора ни.
От противоположната страна на стаята тя попита: