Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
- Колко е достатъчно? - попитах.
Тя сви рамене.
- Не знам. Никой не знае още. Непрекъснато се изчерпва. Но ще станем. Аз съм яла четири пъти! Невероятно е! А сексът... Боже мой! Ще се видим в страната на Фае! - изчурулика тя весело и хукна. Нямаше нужда и някой друг да го каже (въпреки че щях да го чуя толкова много пъти през следващите няколко месеца, че щеше да ми се прииска да убия някого), за да разбера, че току-що съм чула едно от многото странни нови клишета в този странен нов свят.
- Това е по-лошо от МПД - промърмори Дани. - Имам чувството, че съм заседнала в МПМ.
Вдигнах вежда.
- Междудименсионно приказно мазало - каза тя горчиво. - Не виждат ли те какво става? Не знаят ли, че Ънсийли разрушават нашия свят? Не виждат ли, че ще измрем, ако не ги спрем?
Очевидно не им пукаше. Нуждаех се от питие. Силно. С бутане си проправих път към бара.
Шестнайсет
Звучеше версия в тежък индъстриъл на песента „По-близо" на Трент Резнър, когато успях да грабна едни стол пред бара и да излая в гърба на бармана, че искам шот от уискито на най-горния рафт, и то бързо.
Искам да те усетя отвътре...
Поради скорошно преживяване аз имах много по-задълбочено разбиране за по-мрачната половина от расата на Фае, отколкото някога съм искала. Познавах празнотата, която ги движеше. Аз бях храна за техния безкраен глад.
„Честър" беше пълен с отклоненията на краля Ънсийли, а хората ги приветстваха, състезаваха се да бъдат забелязани от тях, бяха склонни да им позволят „да ги усетят отвътре", ако това беше нужно, за да получат дозата си, прелъстени от обещанието за повишени сетива и сила и от изкушението да се постигне безсмъртие. Никога не съм разбирала защо някой би искал да живее вечно. Винаги ми е изглеждало, че смъртта придава на живота определена острота, необходимото напрежение.
- Може би два милиарда от нас е трябвало да умрат - промърморих. Бях в гадно настроение.
- И аз ще пия един - Дани се покачи на столчето до мен.
- Добър опит.
- Някога ще ми позволиш ли да порасна? Или ще бъдеш като всички останали?
Погледнах я, после отмених първоначалната поръчка и поисках два шота „Макалън", 46°. Тате беше направил същото с мен на нейната възраст. Сурова любов.
Чашите с шотовете звъннаха на полирания хромиран бар, придружени от едно дълбоко:
- Хей, красиво момиче!
Обърнах рязко поглед към бармана и зяпнах. Беше момчето със замечтаните очи, което първо бях срещнала, докато тършувах в един музей за ОС, а по-късно се изненадах, че работи с Крисчън в КДЕ -Катедрата по древни езици в колежа „Тринити". Първият ми импулс беше задоволство, че е оцелял, но беше смазан от подозрение. Съвпаденията ме изнервят.
- Малък свят - казах студено.
- Достатъчно голям - той ми хвърли лека усмивка. - През повечето време.
- Нова работа?
- Градът се променя. Работата също. Ти?
- Безработна. Никой не купува книги - всички търсеха една.
- Различен външен вид. Тъмни ли ставаме, красиво момиче?
Докоснах косата си.
- Не само прическата.
- Достатъчно, за оцеляването.
- Трудно е да се каже кога е достатъчно.
- Виж кой къде работи!
- Виж кой къде пие!
- Аз мога да се справя със себе си. Ти?
- Винаги - той ми отправи една от онези усмивки. Придвижи се на бара, хвърляше чаши, наливаше отвисоко, бързо и наперено.
До мен Дани се задави, изплю, изхриптя и започна да кашля неконтролируемо. Когато я потупах по гърба, тя се дръпна и ме прободе с поглед.
- Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли? - изписука, когато вече можеше да говори. - Това е петрол! Кой би искал да пие нещо такова?
Засмях се.
- Вкусът към алкохола се развива постепенно.
- Мисля, че може би съм родена с всички вкусове, които са ми нужни - тя отмъкна шепа череши от другата страна на бара, натъпка ги в устата си и скочи от стола си. - Възрастните са шантави - каза тя мрачно.
- Къде си мислиш, че отиваш?
- Да огледам наоколо.
Не смятах, че идеята е добра, и u го казах.
- Стига, Мак! Аз съм супербърза и суперсилна. Никой не може да ме пипне. Аз съм тази, която трябва да се тревожи, че оставя теб сама, охлюв такъв.
Така погледнато, тя имаше право.
- Остави ми място за дишане, Мак!
Тя пристъпваше от крак на крак, а погледът в очите u говореше, че е готова да хукне, независимо от това дали съм съгласна, или не. Внезапно и с нежелание разбрах Роуина. Как отглеждаш хлапе, което е по-бързо от теб, по-силно от теб и най-вероятно - по-умно от теб?