Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Много натъкмена добродетел с писарски пръсти и корави меса за седене и очакване, благословени с малки звезди на гръд и с натъпкани със слама безгъзи дъщери.
Има тук и много благочестие и много верующи храчкоблизания, лъстоизлияния пред бога на войнствата.
Нали „от горе“ валят звезди и благосклонни храчки; нагоре се стреми всяка беззвездна гръд.
Месецът има свой дворец и дворецът има своя свита говеда: а пред всичко, що излиза от двореца, се моли просякът народ и всяка сръчна просяшка добродетел.
„Служа, служиш, служим“ — тъй се моли всяка сръчна добродетел, обърната към княза: за да се прикачи най-сетне заслужената звезда на тясната гръд!
Но месецът се върти все около всичко земно: тъй се върти и князът също около това, що е от всичко най-земно — а то е златото на базиргяните.
Богът на войнствата не е бог на златните рудници; князът предполага, а базиргянинът — разполага!
В името на всичко светло и силно, и добро в теб, о, Заратустра! Плюй на този голям град на базиргяните и върни се назад!
Тук кръвта тече покварена и хладка, и пенеста през всички жили: плюй на този голям град, който е голямата помийна яма, дето всяка пяна се стича и пени!
Плюй на града на потиснатите души и тесни гърди, на дебнещи очи на лепкави пръсти —
— на града на безочливите, на безсрамните, на писарите и които вдигат врява, на разпалените честолюбци:
— дето всичко гнойно, смрадно, порочно, намръщено, прогнило, циресто, заговорнишко гъмжи:
— плюй на този голям град и върни се!
Но тука Заратустра прекъсна запенения глумец и му запуши устата.
— Стига най-сетне! — извика Заратустра. — Отдавна вече ме е гнус от твоята реч и твоя нрав!
Защо живя ти тъй дълго при блатото, че сам се превърна на жаба и крекетуша?
Не тече ли и в теб вече през жилите ти покварена, пенлива, блатна кръв, че се научи тъй да крякаш и хулиш?
Защо не отиде ти в гората? Или не се залови да ореш земята?
Не е ли морето пълно със зелени острови?
Аз презирам твоето презрение; и ако ти ме предвардваш, защо не предварди сам себе си?
От любовта само трябва да изхвръква моето презрение и моята предварваща птица: но не из блатото!
Наричат те моя маймуна, ти, запенен глумецо: но аз те наричам моя грухаща свиня — с грухтене разваляш дори моята похвала на глуменето. Какво беше това, което пръв път те накара да загрухтиш? Че никой не те е достатъчно лъстил: затова ти седна при тази смет —
— за да имаш основание повече да грухтиш; за да имаш основание за повече мъст! Именно мъст, суетни глумецо, е всичката твоя пяна, добре те познах аз!
Но твоята глумешка реч ми вреди дори там, дето ти имаш право! И когато речта на Заратустра би имала сто пъти дори право: ти винаги ще вредиш на моето слово!
Тъй рече Заратустра; и той погледна големия град, въздъхна и дълго мълча. Най-сетне той рече тъй:
— Гнус ме е и от тоя голям град, а не само от тоя глумец. И тук, и там нищо не може се направи, нищо не може се развали.
Тежко на тоя голям град! И желал бих да видя вече огнени стълпове, които биха го опожарили!
Защото такива огнени стълпове трябва да предшестват великата пладня. Но това има свое време и своя собствена съдба.
А такава поука ти давам аз, глумецо, при раздяла: дето човек не може да обича — да отминава!
Тъй рече Заратустра и отмина глумеца, и големия град.
За отстъпниците
Ах, всичко вече увехна и побледня, което още недавна на тая поляна беше зелено и пъстро! И колко мед на надежда отнесох аз оттук в моята тръвна12.
Тия млади сърца всички са вече остарели — и не остарели дори! Само уморени са, опростачени, отпуснати — те наричат това „Ние станахме пак благочестиви“.
Още недавна ги гледах аз на ранина храбро да вървят: но техните нозе на познанието се умориха, и ето че хулят дори и своята сутрешна храброст!
Наистина, мнозина от тях вдигаха някога нозе като танчари, тям кимаше смехът на моята мъдрост — но те се сепнаха. И ето че ги видях прегърбени да пълзят към кръста.
Около светлина и свобода трепкаха те преди като комари и млади поети. Малко позастаряха, малко позастинаха: и ето ги вече намръщени и мъмриви, и прибрани при огнището.
Дали сърцето им не клюмна затова, че самотността ме погълна като някой кит? Дали ухото им не се вслуша дългокопнеещо — напусто в мен и в моя тръбен и глашатайски зов?
12
Тръвна (ост.) — плетен кошер. — Б.ред.