Три сестри, три кралици

— Съпруже, няма ли как да постигнете мир?

— Не. Брат ти иска война. Той е млад човек, и глупак, и аз мога да проведа тази кампания, платена от французите, да си върна земите ни, и да утвърдя позициите на Шотландия като могъщ съсед.

— Толкова се страхувам за теб.

— Благодаря ти. Предполагам, че се страхуваш за себе си.

— И това също — казвам откровено. — И за момчето ни.

— Погрижил съм се за него — той говори така, сякаш това е просто уреждане на домашни въпроси, а не подготовка за смъртта му. — Негов възпитател ще бъде Уилям Елфинстоун, епископът на Абърдийн.

— Ти дори не го харесваш!

— Той е най-добрият, с когото разполагаме. Не е нужно винаги да е съгласен с мен. Всъщност аз няма да бъда тук, за да изразя несъгласие.

— Не говори такива неща! И не ме оставяй тук. Не искам да те чакам тук — посочвам към малката кула, със стаята като сигнален огън на върха. — Не искам да стоя тук и да се взирам в очакване да те видя.

Той свежда глава, сякаш това е укор.

— Моля се, когато погледнеш, да ме видиш как се връщам с триумфално развяващо се знаме. А ако не, моя малка любима, тогава трябва да се справиш без мен.

— Как ще се справя без теб?

— Назначих възпитател за сина си, определих съвет от лордове.

— Но какво ще стане с мен? — чувам гласа си: хленченето на дете от династията на Тюдорите, с вечния въпрос кой е на първо място.

— Направих те регент на Шотландия.

Зашеметена съм.

— Със същото високо положение като нея.

Той ми отправя крива усмивка.

— Да. Със същото високо положение като нея. Знаех, че това ще бъде първата ти мисъл. Ценя те също толкова високо, колкото Хари цени Катерина. Но целта на това не е просто да те накара да се почувстваш равна на снаха си, Маргарет. А защото мисля, че можеш да управляваш това кралство и да отгледаш сина ни, и да опазиш Шотландия. Мисля, че можеш да се справиш. Ще трябва да бъдеш по-умна от брат си — но мисля, че ти наистина си по-умна от него. Ще трябва да станеш такава жена, каквато беше баба ти — предана единствено на детето си, твърдо решена да го види като крал. Мисля, че можеш да направиш това. Не позволявай нищо да отклони вниманието ти, било то суета или похот, или алчност. Приеми съвета ми по този въпрос и ще бъдеш добра жена, всъщност велика жена — одобрението му е като полъх на стоплен от слънцето въздух, повял над езерото.

— Но навярно това няма да ми се наложи? — питам, проплаквайки.

— Със сигурност се надявам да не ти се наложи.

За момент мълчим, загледани надолу към чистите води на езерото и хората, излезли да се разходят с лодки за развлечение, и онези, които плуват далече от брега. Няколко момичета са запретнали нагоре полите си, газят във водата и пищят, когато едната от тях ги наплисква. Всички изглеждат толкова безгрижни, сякаш никога нищо лошо не би могло да се случи.

— Не съм сигурна, че мога да го направя — казвам нещастно. — Ако не се върнеш от битката, не знам дали ще мога да се справя.

Той поставя ръка под брадичката ми и повдига лицето ми, така че да го погледна в очите. Винаги съм мразила този негов жест, когато съм принудена да го погледна в лицето, сякаш съм някоя доячка в мандрата, а той — всесилният господар.