Божият гняв

Обикновено туристите се изтягаха по диваните и фотьойлите на „Ел Фишави“, за да пушат шиша или да пият ароматен чай, наслаждавайки се на изящната декорация на кафенето и шумната гълчава, идваща от сука. Уличката беше тесен проход в сянката на огромни навеси. През тесните пролуки се промъкваше светлина и прашинките блещукаха, реейки се с ароматния дим от наргилета над истински диаманти, преливащи във вълшебни багри в несекваща игра със сенките.

След като огледа внимателно клиентите, разположили се в „Ел Фишави“, Ахмед се спря на едно семейство, което пушеше шиша във вътрешна заличка.

— Мистър, харесва ли ви шиша?

Американецът вдигна десен палец и му намигна.

— Супер.

— Бихте ли искали да си закупите още по-добро наргиле от това?

Туристът се разсмя.

— И тук не ни оставяте на мира!

— Но, мистър, това е най-старият магазин за шиша в Кайро! — Махна към фотографията на стената, където крал Фарук бе сниман на маса в кафене „Ел Фишави“. — Даже и кралят е ходил да пазари оттам!

Всичко това беше лъжа, разбира се. Магазинът на Ариф съвсем не беше стар и с традиции, а още по-малко — посещаван от видни клиенти, но думите имаха ефект върху много туристи. Тези тук не бяха по-различни. След като размениха няколко думи, Ахмед разбра, че са американци. Мъжът беше русоляв сладкодумец, но жената, мургава и с големи тъмни очила, дума не обелваше, за радост на младия египтянин. Американката държеше на благоприличието, което беше похвално, все пак жените трябваше да знаят къде им е мястото. Ето защо на Ахмед му се наложи да говори на английски само със съпруга, когото успя да убеди да посети магазина на Ариф и да види най-търсената стока в Кайро — наргилетата.

Водачът и клиентите излязоха от „Ел Фишави“ и бързо заситниха из улиците на сука. Като стигнаха до „Шария ал Муиз ли Дин Аллах“, главната улица на средновековния град Кайро, свиха по посока на комплекса „Ал Гоури“. Минарето с изящните си червени мотиви беше нещо като фар, тъй като точно под него се намираше магазинът за наргилета на Ариф. Минаха покрай търговеца на подправки, който от години шеговито задаваше все един и същи въпрос на Ахмед.

— Накъде си се забързал?

Без да спира, Ахмед изстреля обичайния отговор.

— Водя това куче кафир и курвата му в пъкъла!

След няколко крачки водачът усети, че двойката бе спряла зад него. Той се спря и се обърна, за да разбере какъв е проблемът.

— Какво има, мистър? Какво става?

За голяма почуда на Ахмед, отговори му не американецът, а жената.

— Как ни нарече?

Ахмед зина от изненада. Американката беше проговорила.

На арабски.

— Какво казахте?

— Попитах как ни нарече — повтори тя рязко с леден глас.

Момчето поклати глава, опитвайки се да подреди мислите си. Американката се беше обърнала към него на чист арабски, макар и с ясно доловим чужд акцент, напомнящ ливански. И какво толкова беше казал, та да предизвика този въпрос и този тон? Постара се да възстанови предходната минута. Вървяха по уличката, която излизаше на главната, беше видял стареца, седнал както винаги на познатото място, старецът го беше попитал накъде отива и той беше отговорил, че води това куче кафир и курвата му в…