Божият гняв

— О, така ли? — усмихна се западнякът. — Какво толкова специално има там?

— Пълна е със съкровища.

Животът на Ахмед след училище преминаваше в бродене из уличките на сука в търсене на западни клиенти. Беше изучил туристическия жаргон на английски с помощта на Ариф и усъвършенстваше езиковите си умения с чужденците.

Много западняци го намираха за забавен и се оставяха да ги води из лабиринта на „Хан ал Халили“ до магазина за наргилета, досами сянката, хвърлена от минарето на „Ал Гоури“. Имаше дни, когато зарибяваше толкова много клиенти и получаваше толкова много пиастри, че му се събираха по пет и по десет египетски лири.

— Машаллах, Ахмед! Машаллах!

Ариф, собственикът на магазина, беше толкова доволен от усърдието на младия помагач, че започна да се обръща към него с „моето момче“. Канеше го да обядва заедно с него на масата в малката трапезария, откъдето Ариф често-често поглеждаше към жените, които се хранеха в кухнята. Ариф имаше няколко дъщери, всичките хубавици и приказливи, но момчето като че имаше очи само за красивата Адара. Жените обикновено стояха настрана, но винаги, когато момичето идваше за нещо, Ахмед се изчервяваше и свеждаше глава.

Никога не беше разменял и дума с нея, откак работеше в магазина за наргилета. Хитър като всеки търговец, Ариф скоро надуши интереса, който протежето му хранеше към неговата дъщеря. Това не го разстрои. Не беше много сигурен дали Ахмед беше идеалният избор за Адара, която бе доста вироглаво момиче, но не беше убеден и в противното, поради което реши внимателно да следи помощника си.

Поведението на Ахмед му хареса. Откри, че момчето като добър мюсюлманин харчи част от спечелените пари за закат, милостинята, която се разпределя между бедните. Ахмед ревностно следваше съветите на шейх Саад, понеже беше разбрал, че повечето от онова, което моллата му беше предал, не бяха само идеи на суфите, а истински ислям. И тъкмо този ислям съзря Ариф у Ахмед. Коранът и сунната повеляваха да се отнасяме към другите с щедрост и уважение — добродетели, които се проявяваха най-вече в справедливото разпределение на закат между онеправданите. Ахмед се стремеше да бъде сред най-ревностните правоверни, поради което дори за миг не забравяше своя дълг, а това не убягваше на Ариф.

Аллах беше повелил да се уважава семейството и Ахмед, макар да избягваше да стои вкъщи, даваше на майка си част от спечелените в сука пари.

— Откъде си ги взел? — попита го майка му първия път, когато момчето й подаде две банкноти по една лира.

— От сука — отговори честно, така, както беше наредил Аллах в Корана. — Работя в магазин за шиша.

Родителите свиха рамене и го оставиха да прави каквото иска. Стига да не отсъства от медресето и да завърши годината, другото не ги интересуваше.

Но Ариф, комуто нищо не убягваше, вече беше стигнал до някои заключения.