Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Сандалът на Сарафина улови ръба на пясъчника в двора на приятелката й и се просна по лице в него. Тя се придвижи напред, изпращайки пясък на всички страни, обърна се точно навреме, за да види как майка й се задава към нея.
Сарафина вдигна ръцете си нагоре, сякаш малките й ръце биха били достатъчни, за да я предпазят от оръжието идващо за нея и от дивия блясък в очите на майка й.
— Опитвам се да те спася детето ми — извика тя. — Не виждаш ли?
— Мамо, не!
Светлини избухнаха в брилянтен дисплей. Майка й изплака.
Сарафина се придвижи обратно далеч от пламъка, втренчи се за миг в гледката пред нея.
След това изпищя.
— Шшш… всичко е наред. Сарафина, събуди се. Събуди се.
Сарафина се събуди с ахване срещу топло и стегнато тяло върху нейното.
— Алекс?
Но това не можеше да бъде Алекс, помисли си тя уморено. Той бе извън живота й сега.
— Не. — Тя чу нисък, тътнещ глас. — Не е Алекс. Ти крещеше в съня си, Сарафина.
— Тео. — Тя преглътна сълзите, останали от кошмара. Сънуваше го толкова много пъти. Отново и отново. Все едно подсъзнателно не искаше да забрави този ден. Но съзнателния й ум, да. О, как искаше толкова много да прогони този ден в забвението.
Защо не можеше да го остави, веднъж завинаги? Този спомен не й помагаше и тя искаше да изчезне. Всеки път, когато си спомняше този случай, когато бе будна, се отклоняваше от него, отказваше да си го спомня.
Но когато заспеше, в сънищата й, подсъзнанието го пускаше отново и отново.
— О, Боже нека спре. — Прошепна тя до гърдите на Тео. Тя не можеше да получи достатъчно въздух. Гърлото й бе пресъхнало. — Защо не мога да го спра?
Той потърка гърба й и я придържайки я здраво.
— Всичко е наред, Сарафина. Свърши се. Будна си. Напълно. Понякога, когато нова магьосница започне да се обучава, минали спомени се изравят. Сблъсъкът с Бей сигурно също е допринесъл.
Тя поклати глава.
— Сънищата винаги са били там. — Тя едва можеше да накара думите да излязат, миналото свиваше гърлото й. — Каквото и да правя не мога да ги накарам да си отидат. — Гласът й имаше нотка на истерия.
— Спокойно, Сарафина. Поеми дълбоко въздух.
Тя преглътна малко въздух и бавно издиша.
— Ето. Добре. Сега, го направи отново.
Сарафина се пребори за още една глътка въздух и бавно издиша, отново и отново, докато напрегнатостта в тялото й намаля. Желанието да плаче си бе отишло, не го бе направила. Сарафина бе приключила с плача за жената, която я беше родила. Но тя не беше истинска майка за нея, Розмари беше.
Розмари бе тази, която й помогна да се справи в дните след този инцидент. Тя беше тази, която видя Сарафина през нейните юношески и тийнейджърски години. Розмари бе тази, която помогна на Сарафина да прогони ниското самочувствие, което имаше още от дете.
Нейната осиновителка беше тази, която търпеливо я бе учила за живота, тази която я бе обичала. Розмари бе тази, която й помогна да избере рокля за бала си и която бе държала Сарафина, докато плачеше за първи път, когато й разбиха сърцето.
Жената, която я бе родила не струваше нито мисъл или спомен, да не говорим за травмиращ повтарящ се сън.
Ако само Сарафина можеше да убеди подсъзнанието си за това.
— Добре ли си? — Тео промърмори, галейки я по косата.
Тя си пое трепетно дъх, забавяйки се с отговора.
— По-добре съм. Радвам се, че си тук. — Гласът й потрепери малко.
Ръцете му се стегнаха около нея малко по-силно, но той не каза нищо в отговор.
Сарафина се вкопчи в него в тъмното. След последвалите няколко странни дни, които бяха споделили след срещата си в спалнята му, тя би трябвало да се чувства неудобно, да го държи толкова силно, както в момента. Вкопчи се в него, сякаш можеше да я спаси от страшните чудовища в ума й — и може би от тези, които не са там, също. Усещането за Тео върху нея само я утеши. Той беше твърд и топъл и истински, достатъчно силен, за да я разсее от остатъчните сенки прилепени към психиката й.
— Благодаря ти, че ме събуди.
Нейният шепот прозвуча високо в тъмното.
Той отново не каза нищо в отговор, но тя бе свикнала с неговата небъбрива природа. Мълчанието му беше по-скоро комфортно, отколкото нещо друго. Както и да е, това е само той. Просто Тео.
Те лежаха преплетени в продължение на близо един час, просто дишаха. Интимността затопли гърдите й, накара нещо вътре да трепти и танцува. Неговото присъствие прогони мрачните спомени от детството й, дори и само за малко.