И се възправи сянка [bg]

Гласът му прозвуча ужасено и за момент Бан си спомни, че Куулас не е просто чатеро, който търси поредната история, а е преди всичко кхосианец, роден и отгледан в този град, с приятели и семейство, за които да се безпокои.

Бан се отпусна в бронята си.

— Момент — каза той на мъжа, който теглеше рикшата, и се приближи до Куулас. — Става дума за нашествие — за момента това е всичко, което знаем.

— Колко са? Коя армия?

— Докладите сочат, че е Шеста армия от Лагос със спомагателни войски от Ку’ос.

Куулас изпъна гръб.

— Колко са? — настоя той.

Бан се обърна, готвейки се да се отдалечи, но спря.

— Единственото, което мога да кажа, е, че мобилизираме всички мъже. Опразнихме затворите и лагерите за ветерани. Дори Очите.

— Какво? Тези убийци и откачалки?

— Да, всеки, който може да държи щит.

— А съветът какво мисли за това? Току-що видях делегация да влиза в министерството.

— Има ли значение? Бяхме нападнати. Нещата вече не зависят от тях.

Куулас печално разтри лицето си.

— Аха. И съм сигурен, че Крийд им го е показал съвсем ясно. Ако някой им има зъб, то със сигурност това е той.

Бан се намръщи и реши да се махне, преди чатерото да го попита още нещо. Качи се в рикшата и кимна на Куулас, докато минаваше покрай него.

Предложи на водача пет медни монети отгоре, за да се движи по-бързо, след което седна и се опита да се успокои, докато рикшата криволичеше сред суматохата и уличното движение.

В далечния северен край на града, на един малък булевард, опасан от позлатени от есента черешови дървета, Бан слезе, поблагодари на водача и влезе в къщата, която беше дом на семейството му вече седем години. Вътре беше хладно и тихо. От малкото им светилище, посветено на Мири, Великата последователка, която беше донесла Дао и ученията на Големия глупак в Мидерес, се носеше мирис на тамян.

Синът му Джуно днес беше на училище. Чу, че горе малката му дъщеря се разплака.

Бан намери Марлий в задния двор да прекопава земята в малката им зеленчукова градина, сякаш не чуваше далечните рогове. Въпреки това движенията й бяха резки и някак отчаяни.

— Здравей — поздрави той жена си и плъзна ръце около кръста й.

Марлий се изправи пред него. Тялото й беше напрегнато.

— Не я ли чуваш? — попита той.

— Разбира се, че я чувам. Отново й никнат зъбки.

— Имаш ли нужда от нещо?