Искрено ваш Шурик [bg]

Разболя се от детски паралич на петгодишна възраст, скоро след смъртта на майка си. Отначало болестта протичаше в толкова лека форма, че почти не й обърнаха внимание. Семейството — точно тогава баща й се ожени за Беата, вдовицата на негов приятел, бивша актриса, бивша красавица и бивша баронеса — се местеше в Москва, където баща й получи висок пост във всесъюзното министерство. Той беше специалист по дървообработване, потомък на богат полско-литовски търговец на дървен материал, и беше получил образованието си в Швеция. Още в буржоазна Литва бе успял да стане професор в института по дърводобив и разбираше не само от технология на дървообработването, но и от лесовъдство.

Покрай местенето и грижливото уреждане на новия живот в новия град някак изпуснаха Валерия. Положението с крака й необратимо се влошаваше. Оперираха я, после я изпратиха в детски санаториум, дълго я държаха в гипс. Тя куцаше все по-силно и на десет години сама разбра, че никога няма да тича, да скача и дори да ходи като всички нормални хора.

Бушуващи страсти гризяха още от малка душата й. Тя беше толкова ярко красива, толкова чувствена и толкова нещастна…

Правеше впечатление на мъжете: най-много от всичко на света се страхуваше от момента, когато трябваше да стане от масата и мъжът, който току-що бе проявил най-жив интерес към нея, със съжаление щеше да се отдръпне. Понякога това наистина се случваше. Още като малко девойче, когато все още не й се налагаше да се подпира на нещо, тя се снабди с първото си бастунче — черно, с кехлибарена дръжка, силно биещо на очи, и го изхвърляше пред себе си като предупредителен знак. Не да крие своя недъг, а да го изтъква преднамерено и предварително — на това се научи.

Нещастното племе на съветските хора, това поголовно осакатено от войната поколение безръки, безкраки, изгорени и обезобразени физически, но заобиколени от гипсови и бронзови работници с могъщи ръчища и селянки с яки нозе същества, презираше всяка немощ. И Валерия остро чувстваше неприличието на своята. Едновременно с инвалидността мразеше и самите инвалиди.

След като прекара най-малко три години с прекъсвания по болници и санаториуми, тя рано си изгради теория за телесната инвалидност, която постепенно осакатява душата. Наблюдаваше нещастни, страдащи, озлобени хора, взискателни към околните, завистливи, и не можеше да понася тази форма на душевно обезобразяване. Искаше да бъде пълноценна.

Когато завърши училище, замина за далечен сибирски град, където се бе прославил хирург, който изтегляше костите с помощта на сложна машина, изобретена от него. Прекара там една ужасна година, претърпя цяла поредица операции, след които й слагаха въпросния апарат за разтегляне на костната тъкан. Беата идваше, седеше до нея в най-тежките следоперационни дни, после си заминаваше и отново идваше. Беата смяташе, че е безсмислено Валерия да се подлага на такива страдания. И наистина се оказа безсмислено. Този апарат май бе помогнал на някои хора, но след една година мъки Валерия излезе със силно влошаване. Тазобедрената става не издържа натоварването, металният щифт разруши ставата и кракът й, по-рано скъсен със седем сантиметра, но жив, вече представляваше само печална декорация. Сега тя ходеше не с елегантно бастунче, а с груба патерица.