Човек без куче [bg]

— Кога?

— Във вторник, на двайсети декември. Тоест онзи ден. Отпразнувахме го съвсем скромно, в тесен семеен кръг. Със съпругата ми никога не сме били привърженици на грандоманските прояви. Нали, Розмари?

— Н… да — потвърди тя.

— Дойдоха трите ни деца със семействата си. Общо десетима души… единият дете на година и половина, най-малкият ни внук. Всички пристигнаха в понеделник, а самото празненство се състоя на следващия ден… тоест във вторник, както вече казах.

— Но тогава единият вече е бил изчезнал, нали? — попита Барбароти и отпи от кафето. За негова изненада то се оказа ароматно и силно. „Колко съм предубеден — укори се той наум. — Във всяко отношение.“

— Точно така — кимна замислено Карл-Ерик Хермансон. — Опасявам се, че тогава не подозирахме колко сериозно ще се окаже положението.

— Защо?

— Моля?

— Защо не сте подозирали колко сериозно ще се окаже положението? Да не би синът ви… Нали синът ви Роберт е изчезнал между понеделник и вторник?

— Да, точно така — обади се Розмари Хермансон.

Гунар Барбароти я възнагради с окуражителна усмивка и пак се обърна към мъжа й:

— По думите ви не сте осъзнали колко сериозно е положението. Да разбирам ли, че Роберт е имал причини да се уедини и вие сте се досещали къде е отишъл?

— В никакъв случай — отрече категорично Карл-Ерик Хермансон. — Навярно… навярно е добре да обясня по-подробно. Синът ми… тоест нашият син… напоследък се държи неадекватно.

„Интересен евфемизъм — помисли си Гунар Барбароти. — Ако някой мастурбира пред телевизионни камери, вероятно наистина може да се каже, че се държи неадекватно.“ Докато двамата мъже разговаряха, Розмари Хермансон ронеше червено-зелената салфетка с пръсти и пускаше топченцата върху коляното си. Изглежда нервите й бяха изопнати до краен предел.

— Чувал съм за това риалити предаване — кимна Гунар, — но не съм го гледал. Общо взето, много рядко включвам телевизора. И така, значи, вие сте си обяснили изчезването на Роберт с… душевното му състояние в момента?

Карл-Ерик Хермансон видимо се двоумеше как да отговори. Погледна бързо съпругата си и пак започна да попипва вратовръзката си. „Коприна — прецени Гунар Барбароти. — Най-вероятно тайландска — осмели се да отгатне той с вещина. — Сигурно подарък за юбилея.“

— Не знам — отвърна Карл-Ерик. — Така и не успях да поговоря с него като хората. Исках да го направя, но не ми се удаде възможност. Нещата невинаги стават, както си ги планирал…

Изведнъж той се смали и грохна. Сякаш направи неочаквано за себе си признание. Мълчанието му позволи на съпругата му да се включи: