![Звездните рейнджъри [Starship Troopers] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/4/zvezdnite-rejndzhri-starship-troopers-download.jpg)
Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
Нека да допуснем, че бихме могли да съсипем продуктивната обвивка на Клендату. Те, подобно на нас, притежават кораби и разни колонии на други планети, а тяхната Главна квартира все още ще бъде непокътната — така че докато всички не се предадат, войната няма да свърши. По това време ние още не притежавахме планетарни бомби и не можехме да разтрошим Клендату като орехова черупка. Ако бяха в състояние да понесат нашите мерки, без да се предадат, войната щеше да продължи.
Ако Дървениците въобще можеха да се предават… Техните войници не могат. Работниците им не вземат участие в сраженията (бихте ли си позволили да загубите време и муниции, за да стреляте по безпомощни и безвредни същества, които дори не биха изохкали), а войнишката каста не умее да се предава. Но не правете грешката да си мислите, че Дървениците са само глупави насекоми, защото изглеждат като тях и не знаят как да се предадат. Техните войни са енергични, ловки и агресивни — по-находчиви от нас, поне що се отнася до прилагането на единственото универсално военно правило, което гласи: „Стреляй пръв!“. Ти можеш да изгориш единия й крак, два крака, три крака, а Дървеницата не спира да настъпва към теб; когато изгориш и четвъртия крайник от едната й страна, тя рухва — но продължава да стреля. Трябва да поразиш нервния й център с намерението да я ликвидираш… но и тогава не всичко е свършено, защото тя може да пълзи подире ти, стреляйки напосоки, докато не се блъсне в някоя стена или някаква друга преграда.
Десантът се превърна в касапница още от самото начало. Петдесет наши кораба участваха в операцията. Те трябваше да излязат от пространството на Черенков така съвършено координирани, че да могат да навлязат в орбита и да ни спуснат в определен порядък там, където е предвидено да ударим, без да извършим дори една обиколка около планетата, за да разкрием разположението им. Предполагам, че това е доста трудно. По дяволите, зная, че е почти невъзможно. Но когато се провалиш, напускаш МП заедно с багажа си. Планът беше практически неизпълним, а се наложи ние да плащаме.
Имахме късмет, че „Долината Фордж“ получи своето още преди да се бе приземила. В този плътен, бърз строй (4.7 мили/сек. орбитална скорост не е като на разходка) той се сблъска с „Ипрес“ и двата кораба се саморазрушиха. За щастие моята капсула вече бе излетяла от тръбите — някои от нас се отърваха, макар че корабът подпали останалите на борда капсули в момента на сблъсъка. Но аз нямах и понятие за това; намирах се в своя пашкул, обвит като какавида и устремен към повърхността. Предполагам, че ротният ни командир знаеше, че корабът е загинал (с половината от неговите Диви котки в него), тъй като той се беше спуснал първи и би трябвало да е разбрал всичко, когато е открил внезапната загуба на връзката с корабния капитан по командната мрежа.
Но няма никакъв начин да го попитам, защото и той не се завърна от боя.
Постепенно взех да проумявам, че събитията са излезли извън контрол и е настанал пълен хаос. Следващите осемнадесет часа бяха истински кошмар. Няма кой знае какво за разказване, защото не си спомням много, само отделни откъслеци, сцени на ужас от спряла кинолента. Никога не съм изпитвал симпатия към паяците, били те отровни или не; от един домашен паяк в леглото ми можеха да ме побият тръпки. За тарантулите пък въобще не ми се мисли. Аз дори никога не съм ял рак, краб или нещо от този род. Когато за пърби път видях Дървеница, умът в черепната ми кутия едва не сдаде. Секунди по-късно осъзнах, че съм я утрепал и можех вече да спра да натискам спусъка. Предполагам, че беше работник; не вярвам в момента да съм бил в достатъчно добра форма, та да се впусна в схватка с воин и да го победя.
При това на мен ми провървя повече, отколкото на корпуса К-9. Те трябваше да бъдат спуснати (ако спускането се проведеше изрядно) по цялата периферия на нашата цел. Неокучетата щяха да се разпрострат по посока навън и да осигурят тактическото превъзходство на специалните взводове, чиято задача беше да заемат позиция и да подсигурят фланговете. Кучетата нямаха никакво оръжие, естествено, освен зъбите си. От един неодог се очаква да чува, да вижда и души, да съобщава по радиото на партньора си какво открива; всичко, което носи кучето, е едно радио и една разрушителна бомба, с която се взривява в случай, че е тежко ранено или се е оказало в безизходна ситуация.