Звездните рейнджъри [Starship Troopers]

Сега като си спомня, преди да напусна дома си, аз често носех обеци и други бижута, особено когато излизах на среща — имах даже едни красиви ушни клипси с рубини, големи колкото крайчето на малкия ми пръст, които са принадлежали на дядото на майка ми. Харесвам бижутата и по-скоро бих се възмутил, ако трябваше да престана да ги нося, но в лагера бях ги позабравил. Оказа се обаче, че има един вид бижу, което очевидно е подходящо за носене заедно с униформата. Моите уши не бяха пробити — майка ми не одобряваше това, тъй като бях момче — но то не е необходимо, когато има и други начини да закрепиш една обеца на ухото си. Все още ми бяха останали няколко банкноти, останали от вечерта, в която празнувахме завършването на военното обучение и бях се загрижил как да ги изхарча преди да плесенясат.

— Ъ-ъ-ъ… сержант… Къде човек може да намери тарикатска обеца като тази?

Той не изглеждаше изненадан от въпроса ми и дори не се усмихна.

— Харесва ли ти?

— Разбира се, много я бива! Грубото самородно злато подчертаваше униформата повече, отколкото биха й отивали обработените скъпоценни камъни или значките с монограм. Помислих си, че един чифт кръстосани кости под черепа ще бъде напълно достатъчен и би придал по-голяма елегантност на изделието, вместо цялата тази бъркотия там долу. На базата продават ли ги?

— Не, на базата никога не са ги продавали. Не мисля, че ще ти се отдаде да си купиш някоя тук. Но когато стигнем там, където ще можеш да си набавиш своя собствена, аз непременно ще ти съобщя. Обещавам ти.

— О, благодаря!

— Няма защо.

По-късно видях подобни черепчета още у неколцина войници. Някои имаха много „кости“, други — по-малко; предположението ми се оказа вярно, това беше бижу, разрешено за носене с униформата. И аз получих възможност да си „набавя“ едно почти непосредствено след това и открих, че цената на тези украшения е прекалено висока…

Беше по време на операцията „Свърталище на дървеници“, в книгите по история я наричат още Първата битка на Кленда. Операцията беше проведена наскоро след като Буенос Айрес беше унищожен. Трябваше да загубим Буенос Айрес, за да могат земните жители най-сетне да схванат, че се случва нещо наистина нередно, защото хората, които не са били никога в космоса, на практика не вярват в съществуването на другите планети, поне не ги вземат толкова насериозно, колкото би трябвало. Зная го по себе си, въобще не се интересувах от другите светове, додето не ми се наложи да се сблъскам с тях.

Трагедията на Буенос Айрес обаче потресе цивилните и предизвика неистови искания всички намиращи се в наличност въоръжени сили на Земята да се върнат у дома, където и да се намират — да ги наредим в орбита около планетата едва ли не рамо до рамо и да възпрем окупирането на Земята от космоса. Това е наивно схващане, разбира се; войната не се печели чрез защита, а чрез атака — нито едно Министерство на отбраната никога не е печелило война, защото по време на война подобни министерства изобщо не съществуват; виж книгите по история. Но изглежда такава е стандартната реакция на цивилните, да пищят в началото за защитна тактика и отгоре на всичко да искат да контролират хода на войната. Тази ситуация напомня паника на борда на пътнически самолет, при която пасажерите се опитват да отнемат управлението от пилота в критичен момент.