![Звездните рейнджъри [Starship Troopers] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/4/zvezdnite-rejndzhri-starship-troopers-download.jpg)
Звездните рейнджъри [Starship Troopers]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Офир
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездните рейнджъри [Starship Troopers]». Краткое содержание книги:
В един момент забелязахме, че на масата зад нас двама от тези млади нехранимайковци и двама търговски моряци (ако съдехме по облеклото им) си подхвърляха хапливи забележки, които съвсем очевидно бяха предназначени за нашите уши. Няма да се опитвам да ги повторя.
Ние мълчахме. След малко шегите им придобиха още по-личен характер и се превърнаха в присмех, а всички присъстващи в ресторанта се заслушаха безучастно.
— Хайде да изчезваме — прошепна ми Котето.
Долових погледа на Пат Лийви; той кимна. Нямахме причина да се заседяваме; това беше едно от тези заведения, в които плащаш сметката, когато поръчваш. Изправихме се и излязохме.
Онези ни последваха навън.
— Приготви се — каза Пат.
Ние продължихме да вървим, без да се обръщаме назад.
Те ни настигнаха.
Вежливо отстъпих на типа, който се метна върху ми и го халосах в челюстта, като същевременно се завъртях настрани така, че той падна зад мен. Хвърлих се да помогна на колегите си. Но те вече бяха свършили. И четиримата мъжаги лежаха опънати на тротоара. Котето беше отупал двама от тях, а Пат сякаш беше увил другия около стълба на уличната лампа, към която го беше запратил с все сила.
Някой, сигурно съдържателят, изглежда беше повикал полицията веднага, след като станахме да излезем, тъй като тя довтаса прекалено бързо, докато ние все още стояхме около повалените и се чудехме какво да правим с тях. Полицаите бяха двама и явно патрулираха някъде наблизо.
По-старшият от тях поиска да представим документите си, но никой от нас не пожела — нали Зим ни беше казал да „стоим настрана от неприятностите“.
— Струва ми се, че се препънаха — измърмори Котето с пубертетски глас.
— Виждам — каза полицейският служител; той измъкна ножа от ръката на моя нападател, постави го срещу ръба на тротоара и с един удар на петата си счупи острието. — Хубаво, момчета, най-добре е да се махате далече от града.
И ние си тръгнахме. Бях доволен, че нито Пат, нито Котето поискаха да предприемат нещо друго. Един цивилен да се нахвърля върху член на Въоръжените сили — това е сериозно нарушение, но какво пък — везните се изравниха. Те скочиха срещу нас и си получиха заслуженото. Всичко е наред.
Ние никога не отивахме в отпуск въоръжени… Нали бяхме обучени да изваждаме противника от строя, без да го убиваме. Защото действахме по-скоро рефлективно, отколкото с предварителен замисъл. Не вярвах, че ще ни нападнат, докато все още не се бе случило и затова проанализирах автоматизмите на поведението си едва когато всичко вече беше приключило.
Тогава за първи път осъзнах колко силно се бях изменил.
Върнахме се обратно на гарата и хванахме пътя за Ванкувър.
Започнахме да отработваме техниката на спусканията по отряди и по роти веднага щом се преместихме в лагера „Смит“. Нашият взвод (т.е. — рота), трябваше да се насочи към полето северно от Уала Уала, да се качи на борда, да полети в космоса, да извърши десант, да проведе едно военно учение долу и да се прибере обратно в ракетата по радиосигнал. Работа за един ден. В лагера сега имаше осем роти, поради което ни се падаше да провеждаме десант почти всяка седмица. Постепенно изтощението ни се увеличи, защото спусканията се осъществяваха при все по-тежки условия — над планини, в арктически ледове, в австралийската пустиня и, преди да завършим обучението, ни пращаха направо на Луната, там оставят капсулата ти да се отвори след момента на изхвърлянето на сто фута над лунната повърхност — и ти трябва много точно да кацнеш само с помощта на бронескафандъра. Понеже няма атмосфера, не получаваш парашут и при едно неудачно приземяване въздухът може да изтече от пукнатия ти кислороден апарат, след което пукваш и ти.
Психическото ни изхабяване бе свързано с нарастването на броя на нещастните случаи, на загиналите или осакатените. То често водеше до отказ от влизане в Капсулата. Отказалите се дори не биваха мъмрени; просто ги привикваха настрана и още същата вечер ги отстраняваха завинаги от ученията. Дори и човек, който е направил няколко спускания, можеше да изпадне в паника и да откаже сядане в капсулата… и инструкторите бяха много внимателни, отнасяха се към него така, както към приятел, който се е разболял тежко и вече не ще може да се възстанови.
Аз никога не отказах да вляза в капсулата — но се научих да треперя. Разтрепервам се преди всеки скок. И до ден днешен все още ме тресе.
Но не можеш да се наречеш капсулен воин, докато не се спуснеш поне веднъж.
Разказват една история, вероятно не е истинска, за капсулния воин, който разглеждал забележителностите на Париж. Той посетил Дома на инвалидите, съгледал гроба на Наполеон и попитал френския екскурзовод: