Време на промени [A Time of Changes - bg]

— Корабът е солиден — прошепна той. — Пътуването ще е съвсем кратко. Спокойно. Спокойно. Няма нищо.

Ако на негово място бе който и да е друг, с изключение на Ноим, сигурно щях да убия него, или себе си, за да скрия срама. Вместо това казах:

— Ако това е чувството, което човек изпитва, когато пресича Шумарския пролив, какво ли изпитва докато лети сред звездите?

— Въпрос на привикване.

— Страхът… от пустошта…

— Ела горе. Нощта е много красива.

И не лъжеше. Вечерният здрач бе преминал в тъмна нощ, а над нас грееше свод покрит с блестящи бисери. От града звездите не се виждат така добре, поради постоянната мъгла и светлините. Неведнъж се бях наслаждавал на хладната им красота, докато ловувах в Изгорените низини, но тогава не знаех названията на онова, което виждах. А сега до мен стояха Швайц и капитан Кхриш и се надпреварваха да разпознават звезди и съзвездия, за да демонстрират познанията си, а аз бях като объркано и любопитно дете. Виждаш ли? А тази там? А тази? Виждаш ли? И аз виждах. Най-близките слънца до нас, планетите от нашата система и дори опашката на една комета, която блесна в небето. Онова, което научих потъна дълбоко в мен. Дори сега, след толкова време, мога да пристъпя отвъд прага на моята колиба сред Изгорените низини и да назова звездите с онези имена, които чух тогава на палубата от Швайц и капитана. Колко ли още нощи ми остават, в които да се радвам на звездите?

С утрото страхът си отиде. Слънцето блестеше ярко, морето наоколо беше съвсем спокойно и вече не се тревожех, че не виждам пред себе си земя. Корабът се носеше толкова плавно, че налагаше се да поглеждам пяната зад кърмата за да се убедя, че се движим към Шумара Бортан. Южният континент се приближаваше неизменно с всеки изминат час, докато най-сетне видях очертанията на жълто-зелените скали, които се простираха от изток на запад, а върху им се гушеше гъста растителна шапка, сгърбушени дръвчета, обхванати с виещи се лиани и обрасли с пъстър храсталак, сякаш някой бе направил в наша чест страничен разрез на джунглата. Не изпитвах никаква боязън, а по-скоро любопитство при вида на тази джунгла. Знаех, че нито едно от тези дървета не вирее във Вилейда Бортан, животните, змиите и насекомите нямаха нищо общо с дивите обитатели на моя роден континент, с други думи — онова, което се ширеше пред погледа ми беше един чужд и може би враждебен свят, непозната земя, очакваща да стъпим върху й. За миг се почувствах като изследовател, комуто предстои да покори и опознае цяла една новооткрита планета. Тези надвиснали ридове, тези непознати дървета, увенчани с високи корони, тези поклащащи се като змии лиани, всичко това бе продукт на някаква сурова и първична тайнственост, извираща право от утробата на еволюцията, която ми предстоеше да разкрия. Имах чувството, че черната джунгла пред мен е като врата към нещо странно и ужасяващо, което обаче пробуждаше в мен не уплаха, а дълбоко и непознато досега вълнение. Ето такъв е бил този свят преди да се появи човекът. Такъв е бил преди боговете, изповедниците, съдийствата — само тихи покрити с листа пътеки, пълноводни реки сред долините, девствени езера, гъсти обрасли джунгли, чудати праисторически животни, крилати същества, непознаващи страха от ловеца, плата покрити с трева, залежи от скъпоценни метали и над всичко това, вечното и неоткрито присъствие на бога, на божествата, очакващи да се появят техните поклонници. Самотни богове, които още не са открили своята божественост. Самотните богове.