Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Керн изскочи от мрака, сграбчи Дикенсън за гърлото и блъсна гърба му в една от стените. Някаква масичка се преобърна и една базалтова ваза падна на земята и се разби на парчета.
Керн сякаш не забеляза това.
— Кажи още една дума срещу госпожица Дарси и ще отговаряш пред мен.
— Аз… няма. — Дикенсън издаде звук, сякаш се задушаваше. — Пусни… ме.
— Първо се извини на дамата.
— С-съжалявам.
— Така е по-добре. — Керн пусна пленника си и отстъпи назад. — Чуй ме много добре. Ако споменеш на когото и да било за тази среща, няма да се поколебая да разкрия мръсотията от миналото ти. Жена ти ще научи всичко до най-малките подробности.
— Р-разбрано, м-милорд. — Дикенсън направи жалко усилие да оправи измачканата си вратовръзка. Той се приближи колебливо до вратата, измъкна се навън и я затръшна зад себе си.
Откъм балната зала на горния етаж долетяха звуците на менует. Изабел скръсти ръце върху гърдите си, за да прикрие треперенето им. „Малка уличница… мястото ти е в канавката… ти си толкова дама, колкото е и перачката ми.“ Мнението на един стар развратник не би трябвало да има никакво значение за нея, но въпреки това тя се чувстваше наранена, сякаш й бяха ударили плесница. Единствената й утеха беше, че бе видяла Дикенсън поставен на мястото му, преди да беше успял да разкрие нейния маскарад пред обществото.
Не че според нея Керн бе вложил някакво лично отношение, когато я беше защитил. Разбираемо беше, че той искаше да защити собствените си интереси — лейди Хелън и лорд Хатауей не трябваше да бъдат замесвани в скандал.
Въпреки това тя се чувстваше задължена за помощта му.
— Благодаря, че ми помогнахте, милорд. Беше много мило от ваша страна.
— Мило — повтори мрачно той.
— Да. — Тя долавяше някакво слабо опасно излъчване от него. Колко добре го познаваше в действителност? Осъзнала колко усамотени бяха тук стана от мястото си. — Благодаря, че ми помогнахте да разпитам господин Дикенсън. Предполагам, че постъпих глупаво, но наистина не очаквах, че той ще ме заплаши.
Изабел тръгна към вратата с намерението да се върне в балната зала, но тъкмо бе сложила ръка върху дръжката, когато лорд Керн връхлетя като светкавица върху нея. Миг по-късно тя се озова в същото положение като Дикенсън преди малко — с гръб, опрян в стената. С тази разлика, че пръстите на Керн не я бяха стиснали за гърлото, а изгаряха плътта на голите й рамене.
Очите му излъчваха силни емоции и тя болезнено усещаше близостта на твърдото му мъжко тяло. Горещата тръпка, която изпита, я остави без дъх. Изабел знаеше, че трябваше да възрази срещу такова непристойно за един кавалер поведение, но не можеше да отвори уста. Искаше й се да направи с устата си нещо съвсем друго. Искаше й се да го целуне.
— Не ми бягайте все още — каза Керн. — Искам да знам какво възнамерявахте да правите, ако Дикенсън беше признал, че е убиецът на майка ви.
Тя се опита да концентрира мислите си върху въпроса му.
— Щях да известя магистрата, разбира се. Щях да се погрижа той да си плати за престъплението.
— О, но да предположим, че нямаше да успеете да стигнете до магистрата. — Пръстите му се плъзнаха леко нагоре по раменете й и палците му потъркаха гърлото й. — Да предположим, че убиецът първо решеше да ви затвори устата.
Хладната тръпка, която Изабел почувства, се дължеше отчасти на страх и отчасти на възбуда. Кожата й настръхна, зърната на гърдите й набъбнаха. Тя се уплаши, че можеше да се посрами, като го прегърнеше, и допря горещите си длани в стената.
— Вие предполагате, че Дикенсън е убиецът.
— Може да е, а може и да не е. Исках да кажа, че няма да ви позволя да поемате риска да се срещате сама с тези мъже. — Ръцете му тежаха върху раменете й. Големите му ръце. Искаше й се те да се придвижат по-надолу… и по-надолу…
— Е, това не зависи от вас — каза Изабел. — А и Дикенсън нямаше да посмее да ми направи нищо. Не и по средата на такъв голям бал.
Керн се изсмя тихо и подигравателно. Той сякаш беше отгатнал тайните фантазии на Изабел, защото ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха гърдите й. Топлината му проникна през тънката коприна на роклята й. Тя долови мъжкия му аромат и коленете й за малко щяха да се огънат под напора на поредната вълна от желание. Искаше й се да го докосва, да почувства пулса му под палеца си.
— Колко сте наивна, госпожице Дарлинг. Доста учудващо за някой, който е познал живота откъм неприятната му страна.
Обидата му разпръсна еротичната магия. Изабел го блъсна силно и реакцията й го завари неподготвен. Тя отиде в средата на стаята и се обърна с лице към графа.