Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Мрачни спомени изплуваха в съзнанието на Керн, но той побърза да ги погребе отново. Беше се научил да потиска дивите си желания, преди те да успеят да го задушат.
— Това, което ме впечатлява, е гледката тук — каза троснато той. — Вярвам, че имате обяснение за това, че напускате бала заедно с госпожица Дарси.
— Обсъждахме личен въпрос… — започна Изабел.
— Моля, оставете господин Дикенсън да отговори — прекъсна я Керн.
Дикенсън изправи леко прегърбените си рамене.
— Дамата се почувства леко замаяна. Искахме само да намерим някое по-спокойно място, където да се възстанови.
— Тогава нека да го намерим — тримата.
Резкият му тон накара Дикенсън да отстъпи крачка назад.
— Чакай малко, старче. Дамата няма нужда от двама придружители. Всъщност аз смятам да се върна обратно в залата.
— Не — възрази Керн. — Първо ще поговорим. С двама ви. — Той хвана Изабел под ръка и я поведе към другия край на коридора, където отвори една врата и даде знак на Дикенсън да влезе.
На вратата Дикенсън се запъна.
— Виж, Керн, какви са тези глупости? — попита ядосано той. — Ти не си настойник на госпожица Дарси.
— Напълно вярно — съгласи се Изабел. — Мисля, че лорд Керн трябва да си гледа работата и да не се бърка в моята.
— Тогава не мислете — заяви графът с глас, който не търпеше неподчинение. — Просто вървете.
Когато тримата тръгнаха надолу по стълбището за слугите, Изабел почувства тревожна тръпка да преминава по тялото й. Тя осъзна, че нямаше смисъл да се опитва да спори повече. Ако искаше да говори с Дикенсън, щеше да й се наложи да го направи пред Керн.
Когато стигнаха приземния етаж, тримата продължиха към една стая, осветена само от лунната светлина, която проникваше през два високи прозореца. Ако се съдеше по обзавеждането — малка маса за закуска и столове, наредени покрай камината, в които човек можеше да се отпусне за спокоен разговор — това беше стаята, в която обитателите на дома прекарваха утрините.
Само че този разговор нямаше да бъде никак спокоен.
Изабел се настани неспокойно на ръба на един шезлонг. Керн затвори вратата и отиде до едно бюро в ъгъла на стаята, където застана със заплашителен вид. Той очевидно знаеше за връзката на Дикенсън с майка й. Как бе успял да открие този факт, без да прочете мемоарите? Сигурно се беше досетил случайно.
Дикенсън спря в средата на стаята, бръкна в джоба си, извади малка кутийка и смръкна щипка енфие.
— Не разбирам какво толкова те притеснява. Едва ли се интересуваш от дамата. Чух, че си сгоден за дъщерята на Хатауей, Елен.
— Хелън — поправи го мрачно графът. — Името й е лейди Хелън.
— Това не ни води до никъде — каза внезапно Изабел. — Господин Дикенсън, мисля, че вече е време да разберете, че се нуждаем от присъствието ви тук по съвсем друга причина.
Ние. Несъзнателно тя беше включила и Керн, но сега определено се радваше, че той беше тук. Докато знаеше, че той е наблизо, Изабел се чувстваше в безопасност.
Тя се надяваше, че този път той щеше да прояви достатъчно разум и нямаше да провали намерението й, както беше направил с лорд Реймънд. Тя се опита да привлече погледа му и да подскаже, че тя ще задава въпроси, а той не сваляше очи от другия мъж.
Дикенсън направи гримаса.
— Причина? Каква причина? Никога не съм ви сторил нищо лошо. Дори не сме се срещали досега… нали? — Той се вгледа в нея. — Не, не си спомням да съм срещал дама с вашата грация и чар.
— Познавали сте майка ми — измърмори Изабел. След това събра смелост и добави: — Не вярвам да сте я забравили. Аврора Дарлинг.
Дикенсън започна да опипва кутийката за енфие, сякаш беше тлеещ въглен. Тя се изплъзна през пръстите му и падна на пода, а съдържанието й се разсипа. Той не обърна никакво внимание на това и продължи да зяпа втренчено Изабел.
— Аврора…? Невъзможно. Това е някаква измама.
— Няма никаква измама. — Керн подпря лакът на мраморната полица на камината. — Знаем за миналата ти връзка с Аврора. Тя те е наричала Нарцис.
Откъде беше научил това, по дяволите?
Изабел леко потупа скрития джоб, в който се намираше дневникът на майка й. Книгата беше все още там.
Очите на Дикенсън се разшириха на лунната светлина. Докато го наблюдаваше, Изабел сви юмруци в скута си. Тя не обичаше момента, в който мъжете осъзнаваха нещо и, в който дрехите на дама вече не можеха да прикрият истината за потеклото й. Искаше й се да изтича навън от тази стая и да избяга колкото можеше по-далеч.