Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Това са онези проклети мемоари. — Дикенсън се обърна към Керн. — Ти си докопал книгата. За бога, трябва да постъпиш като джентълмен и да я изгориш.
— Той не притежава книгата на мама — каза Изабел. — Тя е у мен. И се намира на сигурно място, където никой не може да я открие.
— Значи за това става дума, а? — Дикенсън се намръщи първо на нея, а след това и на Керн. — Никога не бих си помислил, че някой като теб може да бъде изнудвач. Ти си паднал по-ниско и от Линууд.
Керн стисна юмруци и дори в тъмнината Изабел долови студения гняв, който бушуваше в него. Тя побърза да се намеси.
— Не се интересуваме от изнудване, господине. Искаме само да чуем отговорите ви на няколко въпроса.
— Въпроси? Какви въпроси?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Посещавали ли сте майка ми в месеца преди смъртта й?
— Посещенията ми там бяха лични — каза кисело той. — Аз със сигурност си плащах щедро за тази привилегия.
Изабел потръпна вътрешно, когато си представи този гадняр с майка си. Тя с усилие запази спокойното си изражение и повтори:
— Посещавали ли сте я?
Когато Дикенсън вирна аристократичния си нос, Керн изръмжа:
— Отговори на дамата. Посещавал ли си Аврора Дарлинг във връзка с мемоарите?
Дикенсън подритна малката купчинка енфие на килима.
— И какво, ако е така? Ако възнамерявате да ме изпеете пред жена ми, тя е на посещение при болната си сестра в Съсекс. Няма да ви позволя да я притеснявате със стари клюки.
— Пеенето ще го оставим на други — каза язвително Изабел. — Кажете ми, спомняте ли си точната дата, когато за последен път сте видели майка ми?
— Дата ли? Как, по дяволите, очаквате да си спомня датата? Беше някъде през пролетта. — Той отиде до едно огледало и нервно оправи рядката си коса. — През април. А може да е било май. Дяволите да го вземат, не знам. Това не е нещо, което човек записва в тефтерчето си за срещи.
Изабел овладя раздразнението си.
— Когато сте я посетили за последен път, случайно да сте й занесли някакъв подарък? Цветя? Бижута? Може би… сладки?
Той сви рамене.
— Бонбони, предполагам. Тя обичаше шоколадовите бонбони от сладкарския магазин на Бел.
Изабел се наведе напред с разтуптяно сърце. Той бе имал възможността да сложи арсеник в бонбоните. Отровата можеше да бъде купена от всяка аптека. Може би Дикенсън бе действал от отчаяние, защото ако Аврора бе публикувала мемоарите си, щеше да му създаде неприятности с ревнивата му съпруга.
— Какъв е смисълът на този разпит? — попита Дикенсън. — Всъщност на мен много ми се иска да разбера как така живееш под покрива на Хатауей и се представяш под фалшиво име. Сигурно си измамила маркиза. Човек като него никога не би приел дъщерята на една уличница в дома си. — Той изви устни в презрителна гримаса. — Като си помисля за това, ако незабавно не унищожиш тези мемоари, ще отида право при него и ще му кажа за гадния ти план…
— Няма да изречеш нито дума. — Керн отиде до Дикенсън. — Виждаш ли, смисълът на този разпит е много прост. Ние искаме да разберем кой е отровил Аврора Дарлинг.
Дикенсън отстъпи колебливо няколко крачки назад. Той вдигна ръка към вратовръзката си и пръстенът му блесна на лунната светлина.
— О-отровена? Да не би да казвате, че… е била убита?
— Да.
Последва кратка пауза. След това Дикенсън се обади с разтреперен глас:
— И мислите, че аз съм я убил?
— Зависи. Можеш ли да ни кажеш къде си бил в нощта на десети май миналата година? Нощта, в която Аврора се е разболяла.
— К-казах ви, че не си водя бележки за посещенията си при куртизанки. Кой мъж е толкова глупав, че да прави подобно нещо?
— Тогава ще се наложи да потърсим информация от друг източник — каза заплашително Керн. — Междувременно бих те посъветвал да не напускаш града. Магистратът може да пожелае да те разпита.
— Магистратът! Това е повече от абсурдно. Не би трябвало да помагаш на тази малка уличница, а трябва да подкрепиш братята си. — Той понечи да разклати пръст към Керн, но очевидно размисли и прибра ръката си. След това се обърна към Изабел. — А ти… твоето място е канавката, а не сред почтените хора. Ти си също толкова дама, колкото е и моята перачка.
Изабел седеше с изправен гръб, прибрала ръце в скута си. Тя знаеше, че външно приличаше на изтънчена дама, но вътре в себе си отново се беше превърнала в онова малко момиченце, което жадуваше да бъде принцеса, макар да знаеше, че приказките никога не се сбъдваха.
Дикенсън се наведе, като мърмореше възмутено, вдигна кутийката за енфие и я прибра в джоба си. След това се изправи и огледа презрително Изабел.
— Вече не се изненадвам, че Мобри разправяше на всички, че си нямала зестра. Чакай само всички да чуят какво имам да добавя аз…