Черният рицар
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният рицар». Краткое содержание книги:
Заклел се е да не вярва на жените, защото в миналото едно предателство го е превърнало от нежен и чувствителен юноша в безмилостен и суров рицар. Жените за него са само средство за мимолетно удоволствие. Но ето че среща Рейвън и тя успява да събуди заспалата дълбоко в душата му любов…
Опита се да се съсредоточи върху тъмницата вместо върху болката си, припомняйки си, че като дете е играл из тези мрачни места. Но докато се препъваше зад коня на Уолдо, мислите му се връщаха към Рейвън. Виждаше нежното й лице пред себе си, спомняше си как я държи гола в прегръдките си, дългите й кестеняви къдрици, оплитащи се около него, докато тя се извиваше под тялото му, лицето й, зачервено от страст. Всеки неин образ пораждаше ново съкровище от спомени.
Спомени, които да обича.
Макар че Дрейк започна да се уморява, той упорито отказваше да се поддаде на отчаянието и изтощението. Намираше неизвестно откъде сили, за да продължава да върви.
Рейвън седеше на каменната ограда, взирайки се в далечината, а сърцето я болеше от мъчителни предположения. Дрейк беше тръгнал преди една седмица и може би вече се беше срещнал в битка с Уолдо Тя не се съмняваше в смелостта на Дрейк, не поставяше под въпрос бойните му умения, защото знаеше, че опитът ще му помогне. Но се тревожеше от численото неравенство. Беше й напълно и обезсърчително ясно, че Дъф ще доведе собствените си войници в помощ на Уолдо и така ще се получи войска, два пъти по-многобройна от тази на Дрейк. Дори огромната смелост на Дрейк нямаше да е в състояние да възмезди липсата на достатъчно бойци.
Рейвън въздъхна отчаяно. Трябваше да вярва, че Дрейк е победил Уолдо, докато не дойдеше вест, потвърждаваща нещо друго.
— Не се отчайвай, Рейвън.
Рейвън трепна силно.
— Бабо, стресна ме.
— Беше потънала в мисли, скъпа.
— Толкова ли си личи, че съм отчаяна?
— Само аз го виждам, Рейвън. — Бабата докосна ръката на момичето. — Не се страхувай. Дрейк е жив.
Сърцето на Рейвън подскочи в нова надежда.
— Сигурна ли си?
Блестящите очи на бабата като че ли грееха с вътрешно знание, когато се вгледа отвъд далечните хълмове.
— Да, Дрейк е жив, но е в голяма опасност. Трябва да се приготвиш.
Сърцето на Рейвън, пълно с толкова надежди допреди миг, започна да се дави в страх.
— Да се приготвя за какво?
Не знам — въздъхна бабата. — Чувствам големи нещастия и трудности в близкото бъдеще. Заради детето си трябва да устоиш. Твоето оцеляване ще зависи от това, колко си сръчна.
Когато бабата каза, че трябва да бъде силна заради детето си, Рейвън спря да мисли. Притисна ръце към корема си. Възможно ли е? Много рано беше да се каже, защото още не беше време за цикъла й. Усмихвайки се замечтано, тя си припомни деня, когато двамата с Дрейк бяха лежали сред изтравничетата и се бяха любили. Скоро след това той замина и поне още една седмица тя нямаше да бъде сигурна дали семето му не е покълнало в нея.
— Дете? — Тя потърси лицето на бабата. Ако детето на Черния рицар растеше в нея, то щеше да бъде най-голямото й съкровище. — Ще родя ли син на Дрейк?
Бабата се усмихна.
— Само Господ знае. Не виждам нищо освен това, което Той ми позволява да видя.
— Ами Дрейк? Можеш ли да ми кажеш още нещо? Победил ли е Уолдо?
Бабата поклати глава.
— Внукът ми страда. — Съсухрените ръце се вдигнаха към сърцето й. — Чувствам го тук. — Дребната й фигурка като че ли още повече се смали пред очите на Рейвън и тя залитна назад. — Скоро ще бъдеш принудена да вземеш решение, което зависи само от теб. Никой не може да ти помогне.
Рейвън скочи от стената и се втурна да подкрепи бабата.
— Добре ли си? Да ти помогна да влезеш вътре?
— Да. Сега не можем нищо друго да направим, освен да чакаме.
Сър Джон пристигна на следващия ден. Беше яздил дотук направо от бойното поле и беше изтощен. Рейвън го видя и затаи дъх, очаквайки Дрейк да се появи. Когато не го видя, сърцето й почти спря. Изхлипа отчаяно и хукна насреща му. Той се смъкна от седлото и се строполи в ръцете й. Рейвън го подхвана и му помогна да влезе в къщата. Успя да се въздържи да не зададе въпроса, който пареше в мозъка й, докато помагаше на сър Джон да свали бронята си и му даваше да пие вода. Бабата се щураше наоколо, дребна, крехка и извънредно развълнувана.
Неспособна да издържи и миг повече в напрежение, Рейвън изстреля въпроса си:
— Дрейк? Той дали…
Очите на Джон срещнаха нейните, после се отклониха.
— Беше жив, когато го видях за последно.
— А защо си тук?
— Ще започна от самото начало — каза Джон. — Намерихме Уолдо и го нападнахме призори. Всичко вървеше добре, докато не дойде Дъф с хората си. Нямахме представа, че Дъф си е направил отделен лагер. Когато пристигна, те станаха много повече от нас. Аз защитавах гърба на Дрейк. Той беше опрял меча си в гърлото на Уолдо, когато Дъф се появи.