Кануто се плъзгаше към брега. Отначало изглеждаше, сякаш изобщо не се движи, толкова бавно се приближаваше; всеки път когато гребците се издигнеха на някоя вълна, Сиванму ги виждаше, малко по-големи отпреди. Сетне, минути преди края на пътуването, кануто изведнъж като че порасна, като че внезапно ускори ход, сякаш летеше през морето, скачаше към брега с всяка вълна; и макар да знаеше, че не се движи по-бързо отпреди, на Сиванму й се искаше да им извика да забавят, да внимават, че има опасност да загубят контрол над лодката, че ще се разбият о брега.
Най-накрая кануто се плъзна по последната вълна и носът му се вряза в пясъка; гребците скочиха и го издърпаха като детска играчка зад линията на прилива.
Когато кануто — е озова на сухо, възрастният мъж, седнал по средата, бавно се надигна. Малу, помисли Сиванму. Беше очаквала да е съсухрен и сбръчкан като старците на Път, които, прегърбени от възрастта, се превиваха над бастуните си. Малу обаче стоеше изправен като младите мъже около него и тялото му бе все още масивно, с широки рамене, големи мускули и тлъстини като на другите самоанци. Ако не бяха няколкото допълнителни украшения по дрехите му и бялата му коса, щеше да бъде неразличим от гребците.
Докато наблюдаваше едрите мъже, тя си даде сметка, че те не са като другите дебели хора, които бе виждала. Нито те, нито Грейс Дринкър. В движенията им имаше някаква тържественост, някакво величие като преместването на континенти, като айсберги, носещи се през океана; да, като айсберги, от чиято огромна маса три пети остават скрити под повърхността. Всички гребци се движеха спокойно и грациозно и в същото време изглеждаха като пърхащи колибри, като суетящи се прилепчета в сравнение с достолепието на Малу. Това достолепие не беше престорено, не беше фасада, впечатление, което той нарочно създаваше. То като че му бе вродено и лъхаше от движенията му, в пълна хармония със заобикалящата го среда. Той пристъпяше с най-подходящата скорост, ръцете му се местеха в най-подходящото темпо. Излъчваше пълна хармония с дълбоките, бавни ритми на земята.
„Свидетел съм на идването на един великан — помисли Сиванму. — За пръв път в живота си виждам човек, който излъчва величие със самото си тяло.“
Малу се приближи, не към Питър и Сиванму, а към Грейс Дринкър; те се сляха в титанична прегръдка. Планините сигурно трепереха при срещата им. Сиванму го почувства с тялото си.
„Защо треперя? Не от страх. Аз не се боя от този човек. Той няма да ми стори зло. И въпреки това аз треперя при вида на прегръдката му с Грейс Дринкър. Не искам да се обърне към мен. Не искам да ме погледне.“
Малу се обърна към нея. Вгледа се в очите й. Лицето му оставаше безизразно. Той съвършено владееше очите й. Сиванму не отмести поглед, но това не беше израз на нахалство или сила, тя просто не можеше да погледне на друга страна.
Когато Малу спря очи върху Питър, на Сиванму й се прииска да се обърне и да види как ще реагира спътникът й, дали и той ще почувства силата на този човек. Не можеше обаче да го стори. Все пак след известно време, когато Малу най-после отмести поглед, тя чу Питър да промърморва: „Мамка му“, и разбра, че по този характерен свой начин той също изразява дълбокото си впечатление.
Много дълги минути бяха необходими, докато Малу се настани на една рогозка под навеса, издигнат същата сутрин специално за случая. Грейс им беше казала, че ще бъде изгорен веднага щом мъдрецът си тръгне, за да не може никой друг да седи под него. Сетне поднесоха храна на Малу. Грейс ги беше предупредила, че никой не може да яде заедно с мъдреца или да го наблюдава, докато се храни.
