Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Грейс погледна Сиванму в очите. Мълча дълго. Сетне каза:
— Хубава риба, пали?
— Чудех се с какво е залята. Има ли захар в соса?
— Мед и малко подправки, и малко свинска мас. Надявам се, че не си някаква рядка комбинация между китайци и евреи или мюсюлмани, защото, ако си, сега си омърсена и би трябвало да се чувстваш наистина отвратително; ще се наложи да си дадеш доста труд, за да се пречистиш отново, или поне така са ме учили; със сигурност при нас е така.
Питър, окуражен от липсата на интерес към чудотворния им кораб, опита да се върне на темата:
— И така, ще ни заведете ли при Малу?
— Малу решава кого да приеме и казва, че вие сте тези, които ще решат, по това просто е неговият енигматичен начин на изразяване.
— Гномически — уточни Сиванму и Питър присви очи.
— Всъщност не, не в смисъл, че иска да звучи неясно. Малу винаги се изразява съвършено ясно и за него духовните неща изобщо не са мистични, те са част от живота. Аз лично никога не съм се разхождала сред мъртвите и не съм чувала героите да пеят собствените си песни, нито съм имала видения от създаването на света, но не се съмнявам, че Малу е преминал през всичко това.
— Мислех, че сте учен — отбеляза Питър.
— Ако искате да говорите с учения Грейс Дринкър, прочетете статиите ми или елате на лекции. Мислех, че искате да говорите с мен.
— Така е — съгласи се Сиванму. — Питър бърза. Имаме спешни проблеми.
— Лузитанската флотилия, предполагам, че това е един от тях. Но не толкова спешен като другия. Заповедта за изключването на всички компютри.
Питър настръхна:
— Заповедта вече е издадена?
— Още преди седмица — отвърна изненадано Грейс. — О, мили мой, нямам предвид сигнала за изключването. Исках да кажа заповедта за това, как да се подготвим. За нея със сигурност трябва да знаеш.
Питър кимна.
— Струва ми се, че искате да говорите с Малу, преди ансибалните връзки да бъдат прекъснати. Въпреки че какво значение има? — заразмишлява на глас тя. — Все пак, щом пътувате по-бързо от светлината, можете да отидете и да предадете посланието си сами. Освен ако…
— Освен ако не трябва да го предадат на твърде много светове — предположи синът й.
— Или на много различни богове! — провикна се бащата и се разкикоти гръмогласно; явно бе направил опит да се пошегува.
— Или — намеси се дъщерята, която сега лежеше край масата и от време на време се оригваше, докато храносмилаше обилната си вечеря — се нуждаят от ансибалните връзки, за да могат да се придвижват толкова бързо.
— Или — каза Грейс, втренчена в Питър, който инстинктивно докосна кристала в ухото си — сте свързани със самия вирус, заради който изключваме всички компютри, и това има нещо общо с пътуването със свръхсветлинна скорост.
— Не е вирус — възрази Сиванму. — Това е живо същество. И вие ще помогнете на Конгреса да я убие, въпреки че е единствена по рода си и никога не е причинила зло на никого.
— Те просто стават раздразнителни, когато нещо — или по-скоро някой — причини изчезването на флотилията им.
— Тя все още е там.
— Да не спорим — предложи Грейс. — Да кажем просто, че сега, след като се уверих, че сте готови да кажете истината, може би си струва Малу да ви отдели от времето си, за да я чуете.
— Той знае истината? — попита Питър.
— Не, но знае къде се пази и от време на време може да й хвърли по някой поглед и да ни каже какво е видял. Мисля, че това е доста добре.
— И можем да го видим?
— Ще се наложи да се пречиствате цяла седмица, преди да ви разрешим да стъпите на Ататуа…
— Нечистите крака гъделичкат боговете! — провикна се съпругът й и избухна в гръмък кикот. — Затова го наричат Остров на смеещите се богове!
Нитър се размърда неловко.
— Не харесваш ли шегите на съпруга ми? — попита Грейс.
— Не, просто мисля… искам да кажа, те просто не са… всъщност изобщо не мога да ги разбера.
— Е, това е, защото не са много смешни, но съпругът ми е решен да продължава да се смее през цялото време, за да не ви се разсърди и да не ви убие с голите си ръце.
Сиванму затаи дъх, защото веднага разбра, че това е истина; без да го осъзнава, тя през цялото време чувстваше гнева, напиращ зад смеха на едрия мъжага, и когато погледна тези големи, покрити е мазоли ръце, си даде сметка, че със сигурност може да ги разкъса с тях, без дори да се изпоти.
— Защо ни заплашвате така? — попита Питър малко по-нахално, отколкото би искала Сиванму.