Среднощни тайни
- Автор: Тейлър Джанел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Дечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни тайни». Краткое содержание книги:
Докато се движеха около лагерния огън, той се подсмихна и прошепна:
— Виждаш ли, Ана, няма счупени или изкълчени крака. Мога да върша и други неща. Ако още се интересуваш, може да бъдем приятели, но бавно и полека.
Джини не посмя да погледне красивото лице. Тя беше смаяна от него. Той беше прекрасен танцьор. Най-малко беше удивена от това, че я избра първа, предпочете нея пред другите. Тя реши да не играе на свенливост.
— Така да е, сър.
Стив я притискаше в обятията си, наслаждаваше се на ръката й, любуваше се на красотата й, вдишваше чистия аромат на косата й.
— Утре тръгваме в седем. Гледай да си готова, за да не нарушавам примирието ни с ново скарване.
На Джини й беше трудно да мисли за нещо друго освен за покоряващия мъж, когото тя докосваше и чийто аромат усещаше.
— Ще се постарая да се подготвя за всякакво предизвикателство!
— За всякакво ли, Ана?
Тя срещна закачливия му поглед.
— Да, Стив, за всякакво.
ОСМА ГЛАВА
— Фургони, внимание! — извика Стив и замахна с широкополата си шапка, давайки знак да го последват, и те напуснаха бивака край река Огийчи на 1 април 1867 година. Заблуждаващият му ход беше в действие, но все още не му бе донесъл достатъчно информация. Скоро, обеща си той, скоро случаят щеше да намери своето разрешение.
Седемнайсет фургона — петнайсет семейства, плюс два натоварени със зърно — се насочиха на запад. От общо осемдесет и четирите души, тези, които бяха достатъчно възрастни, за да осъзнаят какво всъщност става, бяха щастливи да започнат отначало, стига да са далече от опустошените от войната райони. Яхнал дорестия си кон, Стив Кар беше поел както водачеството, така и разузнаването на пътя. Мъже и жени зад него караха фургоните, вървяха край тях, качваха се за малко, за да си починат или яздеха коне. Някои от по-големите деца също вървяха, поне доколкото им позволяваха силите, докато по-малките и пеленачетата бяха скрити вътре. Не се говореше много, за да се пести енергия. Крави и коне, привързани за фургоните, бяха принудени да поддържат темпото, наложено от водача и мулетата, но не го правеха доброволно — поне в началото се чуваше цвилене и мучене. От време на време някоя кокошка кудкудякаше и някой петел кукуригаше, изплашени от непривичното движение и непознатите шумове.
Водата се плискаше в покритите бъчви, привързани от външната страна на фургоните. Широките колела с глух шум се търкаляха по тревата, поникнала по твърдата почва на пътя. Разнасяше се чаткане на копита, шумолене на брезент, триене на кожа, подрънкване на сбруи и скърцане на дърво.
Зад гърбовете им оставаха юга на Джорджия и предишния им живот. Пред пътниците се намираше новото начало и мнозина знаеха, че никога повече няма да потърсят загубените си домове. Всичко това беше минало, така както бяха минало индианците, населявали едно време тези райони, които също бяха изтласкани на Запад към резерватите в Територия Оклахома. Дните на милите обноски, на рицарското отношение, на гостоприемството, културата, чара, богатството, на свободното време бяха неща от миналото или поне така смятаха всички. „Обществото на плантаторите“, което беше направило Юга велик, бе също така отговорно и за неговото унищожаване.
В продължение на мили наред южните райони на Джорджия представляваха равнинен терен, покрит с песъчлива почва върху глинеста основа, осеян със зелени дървета и цъфнали диви цветя. Девствени дъбови и борови гори приветстваха пътниците с зелените си простори. Грациозни магнолии и изящни зеленики се появяваха в тук-там пейзажа, за да го разкрасят. Пътят минаваше през гори, ливади и ниви, едно време засети с памук, царевица и други култури, а сега обрасли в плевели.
Джини вървеше редом с фургона на Ейвъри и мислеше за последния си разговор тази сутрин с човека, който сега го караше. Той я бе попитал дали е готова за „предизвикателствата и приключенията“, които ги очакваха. Беше му отговорила „Да“, но усещаше, че я изпълва странна смес от емоции: паника, съмнение, възбуда и тъга._ „Бих искала да мога да забравя проблемите и обещанията, които съм дала, да скоча на коня и да потегля за Колорадо.“_ Но там можеха да я очакват нови неприятности и опасности, особено ако баща й беше мъртъв. Беше й малко страшно да си представи, че можеше да се озове сама в тази пустош с всичките й опасности и заплахи. Още по-страшно беше да си мисли, че се е превърнала в главна цел на врага на баща й. Но всяка измината миля я отвеждаше все по-близко до баща й и, дай Боже, до успеха. Искаше да разкаже на приятелите си истината, но в резултат сигурно щяха да бъдат изритани с мистър Ейвъри от кервана и оставени без защита и ориентир. Не, не можеше да постъпи така — милият човек вече беше направил твърде много за нея и Джоана.